5 Comments

1. Kами каза:

   19.02.2014 в 14:23

   Привет,

   Така формулиран въпросът за играта вероятно ограничава една сериозна част от аудиторията на този сайт, която все още няма деца или пък има съвсем малки хлапета. Моята история излиза извън регламента на играта, тъй като към момента нямам деца, които да науча как да управляват парите. Но ще разкажа как моите родители ме научиха още от ранна възраст на финансова дисциплина, на разумно разпределение на джобните пари и ме приучиха към спестяване.

   В първи клас получавах джобните си пари веднъж седмично – в понеделник сутрин. Сумата въобще не беше голяма и не можех с нея да си накупя 100 неща – стигаха за една-две дребни покупки на ден, примерно кифла от лафката или пакетче солети или пък дъвка и близалка. Първите седмици ми се обясняваше, когато ми даваха джобните, че това са всички пари, с които разполагам до края на седмицата, и ако ги изхарча, не мога да разчитам преди следващия понеделник до получа още или да ми се купуват разни глезотии като дъвки, сокчета и т.н. Беше мое право да избера как да ги харча – дали с всичките пари да си накупя и да изям още в понеделник до обяд няколко близалки, дъвки, солети, зрънчо или пък всеки ден да си купувам и похапвам по нещо дребно. Имах пълна свобода да реша как, кога и за какво да изхарча парите си и дали въобще да ги изхарча или да ги спестя (страшно много исках ролкови кънки и родителите ми бяха обещали, че ако спестя половината от цената на кънките, те ще ми дадат другата половина). Имаше само едно правило, но то беше желязно – допълнителни джобни за седмицата не получавах. Това не значи, че родителите ми не са ме черпили понякога, когато и с каквото те преценят, но просто не са вадели пари, ако прорева „Изхарчих си парите, искам дъвкааа”.

   От 2-ри клас до края на образованието ми в училище, а също и докато бях студентка, винаги съм получавала джобните си пари, съответно парите за издръжка, веднъж месечно – на 1-во число всеки месец. Важеше същото правило – мога да харча парите за каквото си поискам и за каквото ми трябва, но не и да мрънкам за допълнително финансиране. Така че, освен за хапване, в гимназията например винаги поддържах и фонд за непредвидени разходи от типа подарък за рожден ден на съученик, нова химикалка, билет за театър, кафе по време на някой „свободен” час. Джобните отново бяха много малко, така че бяха необходими доста ограничения, за да съм сигурна, че ще мога да си позволя всички дребни, но важни за мен неща.

   В резултат на този модел на даване на джобните пари – за сравнение част от съучениците ми, дори и в гимназията, получаваха джобните си пари ден за ден – се научих доста добре да разпределям парите си, така че колкото и малко да са, никога да не завършвам месеца на червено (мисля, че само първите 2-3 седмици в първи клас ми се е случвало да остана без никакви пари в края на периода или още в края на деня, в който съм получила джобните).

   Освен това благодарение на начина, по който родителите ми ме стимулираха да спестявам – обещавайки ми, че ако аз успея да заделя от джобните си половината сума, която е необходима за желана от мен голяма покупка (която е разумна според тях, не важеше за всякакви покупки), родителите ми ми дават другата половина и купуваме въпросната вещ, та благодарение на този метод още в края на първи клас си купих ролковите кънки, за които толкова мечтаех. Нищо, че така и не успях да се науча да ги карам. Няколко години по-късно с брат ми съвместно си купихме със спестяванията си и с помощ от страна на родителите ни касетофон за детската стая (служи ми вярно дори през студентските години – що купони в общежитието е озвучил, а и сега още го ползвам, когато ходя на палатки с приятели – излезе много добра покупка).

   В гимназията поради скромния размер на месечните джобни пари бях стимулирана винаги да съм отличничка, за да взема и стипендия и да си подпомогна бюджета. А един от най-чудесните ефекти на този метод на даване на джобните пари – веднъж месечно и то скромна сума, която не съответства на нуждите или поне не съответства на желанията на един гимназист, се прояви в девети клас. В осми клас от келешлък бях пропушила – родителското тяло „ме надуши” и за моя изненада вместо скандали, родителите ми съвсем спокойно ми съобщиха, че нямат против аз да пуша, но има две условия, с които трябва да съм наясно – 1. пушенето вкъщи е строго забранено (трябва да излизам на терасата) и 2. няма да получа увеличение на джобните пари, че да мога спокойно да си купувам цигари. Искате ли да знаете какъв беше резултатът от тая работа – разрешеният плод не беше толкова сладък колкото забранения, а освен това беше и скъпо удоволствие – не пушех особено активно (нямах финансовата възможност да си го позволя) и отказах цигарите по-малко от година, след като пропуших.

   В интерес на истината едно време много се дразнех на малкото джобни, на факта, че съучениците ми получават повече, на това, че трябва да отделя от парите си за закуски и кафета, за да отида на театър. Но в крайна сметка и сега с доходите от заплата или в моя случай от хонорари е същото – трябва да покриеш освен удоволствията, също и задължителните разходи, а така и непредвидените разходи – това аз мога да го правя още от първи клас. И сега продължавам никога да не завършвам месеца на червено, независимо какви непредвидени разходи изскачат и независимо колко пари съм успяла да изкарам за съответния месец. Спестяванията ми, въпреки по-големите и луксозни покупки, които си позволявам понякога – напр. екскурзии, нови мебели, техника, продължават да следват тенденция на растеж. И колкото и да не харесвах като ученичка политиката на родителите ми относно джобните пари, сега мога само да им благодаря, че са ме научили на финансова дисциплина, че са изградили в мен умението да спестявам, за да задоволявам по-големите си потребности и желания, а също и че съм непушач 🙂 Надявам се и аз някой ден да приложа спрямо моите деца така успешно този подход към парите, който имаха родителите ми спрямо мен.

2. Стойне Василев каза:

   19.02.2014 в 16:31

   Здравей Ками, страхотна история, наистина. При мен нещата бяха по подобен начин. Винаги съм бил самостоятелен и така съм се чувствал. Джобните също си ги получавах в началото на седмицата, а когато отидох в техникума – веднъж на месец, когато родителите ми вземат заплата. Винаги съм се старал така да разпределям парите си, че да ми стигат, а и да спестя за нещо важно (според мен). Аз съм живял на село, при баба ми и дядо ми, до 6-годишна възраст. Те, освен, че ме глезеха (няма как), ме научиха на много неща като честност, справедливост, отговорност, но и работа. Когато не ми стигаха за нещо спестените пари, дядо ми измисляше някаква работа, за която да ми плати.

   Преди малко гледах една лекция на Христо Попов, който каза, че предприемачите се раждат, а не стават. В тази връзка, аз от малък виждам някакви възможности около мен. Може би, и времето беше такова. Нямаше нищо по магазините, а ако имаше – беше дефицитно и се купуваше задължително с връзки. Не можеше просто да отидеш в магазина и да си купиш пистолет с капси. Трябваше да си го направиш. Ако искаш някаква играчка или забавление, трябва да си го направиш с подръчни материали.

   Така започнах да виждам възможности и за допълнителни пари. Баба ми и дядо ми имаха голямо стопанство с животни, както и градина, но за лична консумация. Ако някои искаше нещо като месо, яйца, боб, те им ги подаряваха. Бяха израснали във време на мизерия и война и не можеха да взимат пари за това. Предложих сделка – аз ще продавам яйцата (имаше наистина много) и парите от тях ще са за мен. Така, стартирах първия си бизнес. Доколкото си спомням цената на дребно за голямо, домашно яйце беше 10 ст., като за количества намалявах с една или две стотинки. Така успях да си купя колело балканче за 110 лева, защото старото ми го бяха откраднали.

3. Ками каза:

   20.02.2014 в 15:58

   При мен нямаше как да се измислят допълнителни ангажименти, за които да ми се дадат някакви пари, защото на всички задачи, които са ми възлагани (чистене, слагане/вдигане на масата, готвене, миене на чинии, покупки, грижи за баба и дядо и т.н.), се е гледало като нормално разпределение на отговорностите и домакинската работа между членовете на семейството – нещо, за което всеки трябва да допринесе според възможностите и уменията си и за което на никой не се дължи заплащане. В градски условия не е имало какво извънредно да ми се възложи и то да не бъде в ползва на семейството, а на трето лице например, така че да получа някакви пари за труда си. Но пък родителите ми правеха друго – 1-2 месеца преди края на учебната година обявяваха бонус от 50 лева в случай на отличен успех в училище – за малкия ми брат този бонус имаше мотивиращ ефект да се напъне и да си повиши успеха, а за мен заместваше липсващите приходи от стипендии за летните 2-3 месеца. Така че форми за подпомагане на усилията и стремежите на децата винаги могат да се измислят.

   Не съм гледала въпросната лекция на Христо Попов, но съм на противоположното мнение – не мисля, че човек се ражда предприемач, лидер или нещо друго – смятам, че човек се изгражда като предприемач под влияние на средата си, на възпитанието, знанията, уменията, полаганите усилия и направените проби и грешки. При мен проектите, свързани с допълнителни доходи, са продиктувани от усещането, че нещо не ми е достатъчно или че искам нещо повече, но не съм се родила с това чувство.

   Между другото и моите опити за „бизнес” започнаха на ранна фаза – бях втори-трети клас – и също както при теб започнах с „безплатни” суровини – вкъщи с майка ми правехме много красиви сладки и солени бисквити – правехме огромни количества, от които аз си взимах за закуска в училище. Но след първите 1-2 дни, когато съм закусвала бисквити, вече не ги исках. За сметка на това съучениците ми умираха за тях, така че си взимах все по-големи порции бисквитки за закуска, които продавах на децата от класа, а с получените пари си купувах някое шоколадче/вафла или каквото там ми се е хапвало. Целият ми клас беше много доволен от тези сделки. Е, щом двете купи в къщи, в които стоеше стоката ми, останаха съвсем празни, приключи първият ми „собствен бизнес” 🙂

4. Стойне Василев каза:

   21.02.2014 в 9:29

   Здравей Ками, благодаря ти, че сподели твоята история с читателите на сайта и тъй като нямаше други смелчаци (или може би все още нямат деца), ти печелиш обещаната награда. Днес, ще получиш ваучерите на имейла, който си оставила в коментара, за да може да ги ползваш още този уикенд.

5. Ками каза:

   21.02.2014 в 14:53

   Много благодаря за чудесната награда! Този уикенд определено ще е за забавления 🙂

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.