Вече минаха близо 3 години, откакто напуснах работа и се отдадох на моята страст да помагам на хората да живеят по-добре, като управляват по-добре парите и бизнеса си. Началото изобщо не беше лесно – трябваше много бързо да започна да градя основите на новата дейност. Знаех, че планирането и автоматизацията ще ми помогнат, но на практика е доста по-трудно, отколкото на теория.

С течение на времето нещата се стабилизираха, изградих моята бизнес система, клиентите ми се увеличават и всичко вече става по-лесно и по-бързо. Разбира се, пак имам казуси (най-вече с организация на времето и определянето на приоритети), но първия етап е вече зад гърба ми.

Интересно е как аз самият се промених за тези 3 години. Започнах да се наблюдавам как реагирам в различни ситуации и как ми действат външни събития. Не мога да кажа, че съм изцяло нов човек, но промените наистина са драстични, като най-важните обобщих в тази статия.

Изчезна чувството за спешност и стреса

Какво всъщност влагаме в думата „стрес“? Аз я разбирам като неблагоприятни обстоятелства, които не може да променим. Пример за това е наближаващ краен срок, в който трябва да направим около „сто хиляди неща“, за да не се провалим и изложим пред колегите, шефа или важни клиенти. Друго нещо, което доста ме стресираше, беше непрекъснатото бързане – ставаш, закусваш, водиш малката на градина, задръстване в час пик, срещи, оперативки, срокове и всичко беше спешно. Чувствах се точно като в някаква матрица, в която трябва да правя някакви тикчета в точно определено място и време. Ако закъснея дори с няколко минути за някое от тях, стреса се увеличаваше драстично.

Като предприемач също имам ангажименти, за които съм отговорен, като те са в пъти повече, отколкото като служител. Това означава, че пространствено-времевия континуум отново е в сила и не мога да го променя. Тогава се запитах върху какво мога да влияя и то ще намали чувството ми за спешност.

Отговорът беше очевиден – ако имам контрол върху ангажиментите, които поемам и времето за тяхното изпълнение, стреса ще се намали до минимум. Като служител нямах влияние върху тези неща. Проектите и задачите ми се спускаха „отгоре“ без да мога да откажа някои от тях. Големите умове го бяха решили вместо мен. Така имаше периоди, в които се скъсвах от работа по 10-12 часа на ден, и такива, в които нямах много неща за правене и си подреждах архива. А това води до напрежение и в двете ситуации. В единия случай се претоварвам, а в другия непрекъснато се питам „Защо си губя времето? Какво по-полезно мога да правя точно сега, вместо да седя в офиса?“.

Сега (в повечето случаи) поемам само проекти, които мога да свърша, без да се налага да правя хиляда неща едновременно и да летя от среща на среща като някакъв Супермен. Пак имам натоварени периоди, но те са свързани с умението ми да казвам „НЕ“, върху което трябва още да поработя.

Вторият фактор, който можех вече да контролирам е времето за изпълнение. Когато работех на трудов договор, проектите стигаха до мен някъде около средата на времето за изпълнение. Дори като висш мениджър, повечето неща се мотаеха при изпълнителния директор или при прекия ми ръководител, преди да стигнат до мен.

Имало е случаи, в които крайният срок на даден проект е след 3 дни, а преди това 6 месеца е стоял на бюрото на някого без да има движение по него. Да не говорим, че в някои от фирмите, в които съм работил, това е била корпоративна практика – всички задачи да ти се дават в последния момент. Това води до страхотен стрес. Имало е периоди, в които съм се чувствал като зомби, за което силното кафе и енергийните напитки са начин да оцелее в корпоративната джунгла.

Като предприемач разбирам в ден Първи какви проекти се задават и колко време ще ми е нужно, за да ги завърша. Така мога много по-добре да си подредя времето, въпреки че пак го има спокойния период в началото и бързането преди крайния срок, но просто някои навици се променят трудно. Човешкият мозък, Google календарът и Trello вършат чудеса за по-добрата организация на времето и проектите, без чувство за спешност. Сега имам само от т.нар. „положителен стрес“, който е свързан с това да давам 100% от себе си във всяка ситуация и да съм максимално полезен на другите.

Нисък праг на толерантност към скатаващите и тарикатите

По ранните ми статии в сайта може да разберете, че не съм особено толерантен към скатаващи колеги, които по цял ден се чудят кой виц да прочетат, кое видео клипче да изгледат и с кой да си пишат по вайбър-а. Аз не знам какво означава думата „демотивация“ и никога не съм бил демотивиран.

Как може да скатаваш и да се правиш на жертва, след като ти се плаща редовно заплатата, за която си се договорил с твоя работодател. Да, може да са повишили друг незаслужено, може да получаваш ниска заплата, може шефа ти да не те е оценил подобаващо, може да са те обвинили погрешно, но това не са сериозни причини да киснеш по 8 часа на ден във Facebook, нали?

Може да прочетете коментарите в статията за демотивацията и мързела и да разберете, че да скатаваш си е съвсем в реда на нещата. Докато за богатите западни общества, времето е пари, то у нас времето е …кафе. Усещате ли с какво чувство на неодобрение пиша тези редове?

И сега като си спомня някои истории (като колегата, който си беше поставил за цел да изгледа всички клипчета в YouTube в работно време, и беше близо, докато те бяха само няколко милиона), направо настръхвам каква наглост може да съществува. Дори не искам да споменавам за хилядите знайни и незнайни служители в държавната администрация и обществения сектор, които харчат нашите пари и време.

Като предприемач станах още по-нетолерантен към всички тарикати, които си мислят, че са герои, когато скатават и оставят „будалите“ да свършат работата. Щом усетя и най-малък белег, че човекът насреща е от тази „порода“, бягам далеч и даже не се обръщам. От това, че давам предварително кредит на доверие, през тези 3 години са се възползвали доста хора. Аз влагам 100% от себе си, правя нещата, а те по тарикатски само прибират парите.

Въпреки това, продължавам да се доверявам на хората, защото това е най-бързия и евтин тест, който мога да им приложа. По-добре да ме „прецакат“ в началото, отколкото да работим години и да ми забият нож в гърба. Така виждам и що за хора стоят срещу мен. Ако за няколкостотин или за няколко хиляди лева са готови да жертват дългосрочно партньорство, то това не са моите хора.

Започнах да ценя времето си

Като наемен служител времето беше доста разтегливо понятие. Дори да искаш да свършиш нещо максимално бързо и ефективно, системата те спира, защото така и е угодно. Проекти, които по всякаква нормална логика трябва да отнемат няколко седмици, се проточват с години. Създават се работни групи, те си създават под-групи, обсъждат се незначителни неща, няма заседания при отсъствие на „ключови“ членове, произвеждат се тонове неясни екселски таблици с прогнози, и накрая всичко това стига до човека, който трябва да вземе финалното решение и той казва „НЕ“ или според него проектът трябва да поеме в различна посока.

Пропилени са стотици (дори хиляди) ценни часове. Резултатът е някакъв неработещ „Франкенщайн“ от различни части, които са несъвместими помежду си. Като предприемач се научих да си ценя времето, защото знам, че дори само за няколко часа може да се стартира проект, който да се превърне в реалност за по-малко от седмица, като той, освен постъпления, ще ми носи и удоволствие.

Като знам колко още ценни книги не съм прочел, колко е важно да дам време на дъщеря ни, на колко места не съм бил, с колко хора не съм се запознал, и колко неща не съм открил за себе си, да пилея ценни часове и минути, ми се струва направо кощунство.

Да си призная, на моменти дори прекалявам с това да използвам времето си максимално ефективно и да давам 100% от себе си в нещото, което правя. Все още не съм се научил истински да релаксирам и да не мисля за нови проекти (не че това е лошо).

Имам добър учител, който ме учи как да го правя – това е дъщеря ни. Тя е отдадена изцяло на нещата, които прави и изисква цялото ми внимание, когато си играем. Дори да не запомня една подробност или герой от „приказката“, която разказва без да спира в продължение на 10 минути, ме „наказва“ с думите: „Тати, ти изобщо не ме слушаш. Аз ти разказвам приказка, а ти си мислиш за нещо друго. Другият път да не се повтаря. Разбра ли!“.

Търся „проблеми“ навсякъде

Сложих думата „проблеми“ в скоби, защото не си вра носа навсякъде, за да си изкарам боя, а търся нерешени задачи навсякъде около мен. В английския език има една дума – issue, която е много по-точна и означава това, което търся. Като служител, последното нещо, с което ми се занимаваше беше да търся нерешени проблеми, които да ми се стоварят на главата – имах си достатъчно собствени.

Това ми е още от детството, когато си имахме поговорка „Кой предлага, той залага“. Ако предложиш на бандата да ходите на крадете череши от двора на съседа, ти си първият, който трябва да прескочи оградата и да го направи. Сами се досещате, че са ми останали доста неприятни спомени от разпрани на бодлива тел панталони и ожулвания по цялото тяло от падането.

Като ученик и студент също не е препоръчително да се правиш на много умен. Още си спомням лекцията по счетоводство в университета на професор Душанов (едно от светилата в тази област), в която той си пишеше нещо на дъската и аз му казах, че е сгрешил. Цялата зала замълча и аз очаквах публична екзекуция още на момента (или най-късно на зимната изпитна сесия). Професорът се обърна към мен, изгледа ме внимателно, после погледна към дъската и каза „Прав сте, колега, сгрешил съм“. Тогава чак започнах да дишам отново. Въпреки благоприятния край на тази моя дързост, не го повторих до края на следването си.

От служителите също не се очаква да търсят някакви проблеми и възможности за подобрение. Много често съм получавал отговори от типа „Кога дойдè, кога почна да даваш акъл“, „Ние винаги сме си правили нещата така, какъв си ти, че да ги променяш?“, „Ако трябваше нещо да се промени, вече да е направено“ и други подобни.

Имам случка и от тези времена. Отивам в един отдел и ми показват как 3-мата служители правят някаква справка в продължение на една седмица. Аз им показвам по-лесен начин да правят същото нещо само за няколко часа. Те ми благодарят и аз си тръгвам. След няколко месеца говоря с шефа на същия този отдел и той ми се оплака, че по една седмица в месеца хората му са заети да правят въпросната справка.

Аз не мога да си замълча и му казвам, че вече съм им показал как да го правят много по-бързо. Развитието на историята е познато – шефа казва „Аз сега ще им кажа!“, викане и крещене по служителите, примесено с „Аз на вас разчитах, а вие да ме предадете така!“, те ми се сърдят и не ми говорят…

Това е вече в миналото. Сега хората (поне повечето) са ми благодарни, когато им дам решение на техен проблем. Като предприемач търся болките и проблемите на хората, които да превърна в пари и всички да спечелят. Следващият път не си затваряйте ушите, когато хората започнат да говорят за нерешените си неща, а ги слушайте внимателно и си записвайте. Там някъде се крие вашата възможност да им решите проблемите и да направите пари от това.

Всички тези промени, които ви разказах, се случиха за по-малко от 3 години. Какво ме очаква в бъдещето? Не знам. И това му е хубавото.