четвъртък , 8 декември 2016
Vremeto e kafe

Времето е… кафе

Другото заглавие за тази статия би било „Защо сме такива?“. Въпреки че не обичам да обобщавам и го избягвам (когато мога), в този материал ще очертая типичните черти, както на българските бизнесмени, така и на мениджърите и служителите, които работят за тях.

Според мен е важно да си кажем в очите какво ни пречи да сме успешни и как може да преодолеем тези най-вече психологически пречки. Правя този анализ от гледната точка на човек, работил във фирми с персонал от 2 до 2,000 човека и консултирал от леля Пенка, която продава плодове и зеленчуци на пазара до компании с милиарди лева оборот. Ако не сте съгласни с моите обобщения, може да оставите коментар под тази статия.

Времето е… кафе и цигара

Докато хората на запад отдавна са осъзнали, че времето е ограничен ресурс и се стремят да го управляват по най-добрия възможен начин, у нас времето не е пари, а е за кафе (най-често с цигара).

В това отношение, ние сме по-близо до Ориента. В България все още преобладават кафенетата, а не заведенията за бързо хранене, дори има вече движение за „бавно хранене” :). Един балканец никога няма да разбере един италианец, който изпива кафето си на една глътка и отива да работи или да върти бизнес.

У нас, времето е някакво доста разтегливо понятие. Ако се върнем на примера с кафето, всеки приема за съвсем нормално поне 5 пъти на ден да се пие кафе, да се изпуши по една цигара и да се обсъдят клюките в офиса. Това е основно човешко право в почти всяка българска фирма. А и отнема не повече от един час на ден от работното време (плюс/минус половин час).

Закъсненията също се приемат нормално. За една среща не е проблем десетина души да изчакат някой „академичните” 15 минути, преди да започнат. На семинари и обучение най-често използваната фраза е „Да изчакаме десетина минути закъснелите”.

Още по-малко е прието в България да се санкционират тези закъснения, просто защото „Всички така правят”. Нужно е само едно просто извинение или „Опа, закъснял съм”. В същото време, края на работния ден се спазва стриктно, дори често се налага да си тръгнем по-рано, защото „имаме една работа, която трябва да свършим”.

Психология на мрънкането

По правило българинът никога не е виновен за нещо, още по-малко за собствените си неуспехи. Той е най-добрият и ако нещо не върви, виновни за това са другите, държавата или международното положение. Това самочувствие внезапно изчезва, когато става въпрос за бизнес инициатива или за търсене на граждански права. Тук важи максимата „Да не се мина”.

Най-честият въпрос, когато накараш някого да свърши дадена работа е „Защо точно аз?”. Единици са хората, които могат да поемат отговорност и проактивно да търсят различни възможности за реализация.

Основната причина доста бизнесмени в България да не бъдат успешни се корени в техния психологически профил. В него са насадени доста ограничения от близкото ни социалистическо минало, както и от малко по-далечното робство.

Роля за тези нагласи е изиграл и фактът, че винаги сме попадали от грешната страна при всички по-големи военни конфликти. По тази причина, обществото ни като цяло е натоварено с някакви негативни нагласи, които няма да се преодолеят лесно.

Пилците се броят… сега

Родният бизнесмен живее „тук и сега”. Планирането и дългосрочните инвестиции са само някакви грешни западни практики, които не могат да се приложат у нас. По-тази причина, много предприемачи предпочитат тактиката „оскубване на кокошката”, вместо „бавното махане – перо по перо”.

Докато на запад, хората се стремят да създават дългосрочни партньорства с клиентите, в България всеки гледа да те прецака и да ти вземе парите. Много е грозно, когато това се случва в сфери като хотелиерство и ресторантьорство, които (по принцип) се градят на доверие.

Българинът е (бил) трудолюбив

В днешно време, трудолюбието не е от типичните български черти. 1944 година е преломна за прочутото българско трудолюбие. След като попадаме (отново) от грешната страна на линията и комунистите взимат властта, частната инициатива е забранена, а всички фабрики и земи са национализирани и превърнати в държавни.

Въведена е всенародна философия на скатавенето. Единствените, които са работили наистина са били заети в селското стопанство. Много хора са започнали да отиват в градовете и да си намират тиха службичка в канцелария. От там се е родила и поговорката „Учи, мама, за да не работиш”.

След 1989 година (в условията на пазарно стопанство) се оказва, че механизмите, които задействат прочутото ни трудолюбие не са толкова ефективни, когато има някой над теб, който ти определя какво да работиш, как да го правиш и в какви срокове.

В компаниите, в които няма строг контрол върху служителите и работниците и се разчита на тяхната самодисциплина, нещата не са розови. Българинът е цар на импровизациите и оправданията, когато трябва нещо да свърши. Много често, той изразходва цялата си енергия в това да намери някой друг, който да свърши неговата работа.

Баш майсторът

Въпреки скромния си бизнес опит, нашенския предприемач се смята за всестранно развит и надарен. Това е една от основните причини у нас консултантските услуги да не се радват на особена популярност. Много често съм чувал „Ти пари ми дай, акъл не ща”.

Въпросът е, че дори да имат средства, тези бизнесмени много бързо ги пропиляват и пак обвиняват всички за това (най-вече държавата и тези непосилни данъци и осигуровки).

Дадена дума – хвърлена на вятъра

Българските предприемачи са царе на напразните обещания, които никога няма да се изпълнят, както устни, така и превърнати в писмени договори. Ако погледнем от правна гледна точка, причината е слабата и корумпирана съдебна система.

Това не е изненада и не знам защо всеки път се правим на „ощипани моми” при поредния доклад на ЕС, в който ни критикуват за правосъдието и вътрешния ни ред. В тази връзка ще ви разкажа една история, която чух наскоро.

Отишъл един търговски директор на българска фирма в Япония да се договори с местна компания за доставка на части за мотоциклети. Фирмата се оказала семейна, в която работели всички членове на многолюдна фамилия. След като преговорите протекли без особени сътресения, се стигнало до подписването на договор. Стария японец казал, че няма нужда от договор и той дава думата си, че в следващите 3 години ще доставя по график договорените части. Нашенеца попитал „Ами, ако нещо се случи с теб, кой ще изпрати частите?”. Отговорът на домакина не закъснял – „Ако аз не мога да ти изпратя частите, ще го направи жена ми. Ако и тя не може – големия ми син, а ако и с него се случи нещо – средния син…”.

Нещо да почерпя, не може ли…

Няма нужда подробно да коментираме всички корупционни практики, които съществуват у нас. Може да попитате случаен предприемач и той ще ви разкаже подробно на кой, колко пари трябва да даде, за да станат нещата. Разговорът, най-често завършва с „Никога няма да се оправим! Тази корупция ще съсипе бизнеса ми!”.

Това обаче веднага се забравя, когато полицай ги спре за превишена скорост или за друго „дребно” нарушение. Веднага се пуска мазна усмивка, последвана от „Нещо да почерпя, не може ли?”. Пак стигаме до максимата, че без контрол, корупцията никога няма да изчезне от нашите ширини.

Закупена стока не се връща

Другият ми любим надпис от магазините е „Рекламация на стока се прави само на място, преди напускането на търговския обект”, въпреки че законодателят е дал 7 дни да го направим, без да даваме никакви обяснения. Това показва следващата черта на бизнеса у нас – взаимното неуважение между търговците и техните клиенти.

Мнозина производители, вносители и търговци залагат на количеството, вместо на качеството. Те си мислят, че по-добре познават нуждите на техните клиенти, отколкото те самите (и това винаги са по-ниски цени).

Тази тенденция, заедно с склонността към мошеничество и дребен тарикатлък, принуждават българите да бъдат крайно недоверчиви към предлаганите стоки и услуги на българския пазар. Търговците от своя страна, считат че, ако дадат малко повече права на потребителите (като правото на рекламация и ясна информация за продуктите), те задължително ще злоупотребят с тях.

Сто мерцедеса да имам

Пословичната българска спестовност и пестеливост също са подложени на натиск след 1989 година. След като получиха всичко, от което социализмът ги беше лишавал, много хора в България прекаляват с тази си привилегия и започнаха да демонстрират материално благополучие, преди да са го постигнали.

За Стойне Василев

Казвам се Стойне Василев и съм ентусиаст и мечтател. Основател съм на най-популярния сайт за собствен бизнес и лични финанси в България - SmartMoney.bg. Вярвам, че знанието е най-голямото богатство и то трябва да се споделя, за да може повече хора да се възползват от него. Имам повече от 11 години опит на ръководни позиции във финансовата сфера в големи международни компании. Моята мисия в живота е да помагам на хората да постигат целите си и сами да определят бъдещето си като подобряват финансова си грамотност.

19 коментара

  1. Страхотна статия, Тони!
    Аз лично в практиката ми съм забелязал, че работодателите, още от интервюто за работа, не знаят какъв човек им трябва за определената длъжност. После като изберат все пак „подходящият“ кандидат, според своята „професионална“ преценка и след като са му задали всички най-важни въпроси (Как се казвате?, Къде сте работил?, все неща, които ги пише в СВ-то), за да преценят дали наистина той е човекът, поставят му задачите, за които те дори не знаят колко време е нужно за изпълнението им. И колелото се завърта :).

  2. Тони, забравил си да включиш и ефекта на първите 3 * 7 години в обобщението си.

  3. Много добра статия. Поздравявам автора- кратко стегнато и по същество, без да се навлиза в излишни детайли. Българите са умна нация и много заклети патриоти ще реагират отрицателно. Лично аз приемам критиката за градивна. Истинският професионалист обича критиката. Чрез нея се усъвършенствува и отстранява грешките в системата си на работа 🙂

    Поздрави!

    П.С.
    Надявам се авторът да няма против, да копирам тази статия на моя сайт, като естествено дам линк към източника. В случай не несъгласие, моментално ще я сваля от там 🙂

  4. Стойне Василев

    Марина, нямам нищо против. Нека повече хора се замислят. Така може и да се променят нещата в милата ни Родина.

  5. Съгласен съм с кафето.То си е нужно – това не може да се избегне, не може да се отхвърли и не може да се забрани.Обикновено тук в България нещата се въртят „на маса“ – дали на кафе, ракия или бира – важно е да си „на маса“.
    Преди години работех за една голяма фирма – млад мениджър, учех се от „старата школа“.Бях на няколко важни сделки от порядъка на 1,5-2 милиона оборот за месец.Всичките сделки ги направихме, взехме поръчките и затворихме сделките“ на маса“.Впоследствие, аз започнах да правя сам сделките така – вечер на кръчма и пиене до откат – на сутринта имах подписаните договори на масата.След известно време се прехвърлих в друга фирма – и там по същия начин – ядене, пиене…и тия 3 неща.Но взимах всичко, което ми беше нужно от клиента.
    В момента работя така – Сутрин минавам през някой офис на клиент – по кафе задължително, клюки, новини,ала-бала…на обяд – обяд с някой друг – скара-бира,лаф и моабет, вечер – на кръчма с някой друг – салатки, ракийки…Не всеки ден е така, но е сравнително често.
    През работно време, много рядко притеснявам някой по работа.
    Съгласен съм, че това не е най-правилния начин за правене на бизнес, но е начин за правене на бизнес.Затова кафето не трябва да се драматизира – това е средство за добиване на ценна информация.Времето за кафе е е изгубено.
    По този повод искам да вметна – ние не сме близо до Ориента.Ние сме в Ориента.И ако някой не знае от къде започва Ориента, ще ви кажа – Ориента започва от едно малко площадче в Будапеща.То се казва Ориент,там са пили кафе турците, по времето на най-дълбоката им инвазия в Европа.Всичко на юг от това площадче е Ориента.

  6. Пепи Цекова

    Съгласна съм на 1000 %.Естествено не всички множем да сложим под един знаменател,но болшинството са такива.Поздравления за написаното!

  7. Ключовата дума в случая е „производителност на труда“. За нея се сещам три фактора. Квалификация – това зависи от служителя. Условия на работа – това зависи главно (но не само) от работодателя. И третият фактор, който май при нас куца най-много, е мотивацията. За нея вече не мога да определя поддържането ѝ чие задължение е, защото каквото и да кажа, ще си има и контрааргументи. Но дори и според статията, именно там е слабото звено. Да вършиш работата посредствено е почти противоположно на „висока производителност“.

  8. Поздравления за статията! Искам да добавя, че „социалистическия“ модел на работа – „те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа че работя“, все още важи за кандидатите за работа и за работодателите..! Никой от двете страни(работодатели и кандидати за работа) не си дава сметката, че е крайно време да се разбере, че заплатата е функция от приноса…, по простата причина, че аз като работодател, за да платя на даден човек дадена заплата, той трябва да е направил принадена стойност на фирмата, а не да си вадя от джоба за да му плащам за несвършена работа. Но всеки кандидат търси „сигурната“, т.е. твърдата заплата без да се интересува от от къде ще дойдат тези пари за да я получи! Така, че трябва да се научим да се уважаваме взаимно и да държим на дадената дума – едните да плащат според приноса, а другите да работят за просперитета на фирмата – така, както е в цял свят!

  9. Стойне Василев

    Г-н Мънков, напълно съм съгласен с Вас. Въпреки, че предприемача носи риска да няма пари да плати заплати на неговите служители и те трябва да „изработят“ заплатите си.

  10. Съгласен съм с Вас г-н Василев! Имам предвид болшинството от работодателите, в случаите, когато работещите за тях, не получават възнаграждение, което да е в унисон с неговия принос, а е в десетки и стотици пъти по ниско от това което същият заслужава от личния му принос за печалбата на фирмата. Имам много примери за това… Всеки в тази държава иска да печели на гърба на другите, ако може и въобще да не заплаща е най-добре! То и за това у нас няма средна класа, а има само богати и бедни! Едните стават все по богати за сметка на бедните, които стават все по бедни…

  11. „Личен принос“ добре.
    А как се изчислява този принос?
    Единствения начин, за който се сещам е бонус, обвързан с оборота или печалбата.
    А приноса на счетоводителя, примерно? Или на шофьра, или на закупчика или на административния директор?
    Хлъзгаво нещо е това „личния принос“.

  12. Напълно споделям мнението ви. Тези проблеми трябва да се адресират и нещата да се назовават с истинските им имена. Харесва ми и стила на статията. Поздравления!

  13. Daniela Angelova

    Поздравления за статията.

  14. Най ме боли от израза „взаимното неуважение между търговците и техните клиенти“. Тъжно, но е истина. Трябва да се научим да уважаваме труда на другите, а не да ги използваме като оправдание за своите неуспехи. Не знам колко поколения още ще трябва да се родят, преди да променим тези негативни нагласи в мисленето си.

  15. „Бавното хранене“ е създадено като движение в Италия. Нищо ориенталско няма в него.

  16. „Другият ми любим надпис от магазините е „Рекламация на стока се прави само на място, преди напускането на търговския обект”, въпреки че законодателят е дал 7 дни да го направим, без да даваме никакви обяснения.'“

    Не съм срещала подобно нещо в законите ни. Има подобна точка само за дистанционните продажби, където се счита, че има сериозен риск търговецът да те подведе със снимка/видео на продукта. Но ако купиш след като си видял и пипнал, имаш право на рекламация само ако не отговаря на договореното (дефект). И връщане на парите е една от 4 опции.

    Закон за Защита на Потребителите, чл. 50: „Потребителят има право да се откаже от договора от разстояние или от договора извън търговския обект, без да посочва причина, без да дължи обезщетение или неустойка и без да заплаща каквито и да е разходи, с изключение на разходите, предвидени в чл. 54, ал. 3 и чл. 55, в 14-дневен срок…“

  17. Стойне Василев

    Г-жо Марудина,

    Права сте, че срокът е 14 дни за закупени от разстояние стоки. Седемдневният срок е по преценка на самия магазин и е доста широко разпространена практика.

  18. Пирин Карабенчев

    https://www.helikon.bg/books/50/-%D0%97%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D1%83%D1%81%D0%BF%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D0%BC%D0%B5%3F_31383.html
    Страхотна книга по темата на статията, за съжаление е изчерпан тиража…

  19. Страхотна статия, благодаря!
    Аз осъзнах тези неща едва преди 3 години, когато започнах работа в една финландска фирма за работно облекло под наем. Страхотна работна среда, добро заплащане, пълни осигуровки, невероятни условия на труд, невероятен екип като се започне от собственика и се стигне до чистачката. За капак перфектно организиран работен процес и възможности за кариерно израстване и обучение. С ръка на сърцето мага да кажа, че това е най-добрата фирма в която съм работила.
    Когато след година работа в склада на фирмата, ме повишиха до мениджър производство, изведнъж се оказаха други нещата по отношение на производствените служители и тук стигнах до твоя текст и това за което ти пишеш. Служителите масово бяха недоволни от високите си според мен заплати и искаха увеличение всеки месец, а не с по 5% годишно, както си е практиката на фирмата. Закъснение от 20 минути за работа си се считаше за нещо нормално, пиенето на кафе по половин час и обяд над 45 минути, при положение че всички машини са спрели и НЕ се обслужват май не беше проблем. „Никой друг колега не работи толкова, само АЗ работя, така че няма да се напъвам излишно пък еди кой си да си клати краката“. „Искам обучение“ – като му го предложиш, преведеш го на български и го поканиш в офиса да мине курс на компютъра, защото всички обучения са централизирани от Финландия, служителя казва „Не – искам да ме пратиш в чужбина на обучение, ама със самолета“. Освен осигуреното от фирмата кафе, леки закуски, място за почивка и кафе, служителите искат и карта за градски транспорт примерно. На всичко отгоре доста често на служителите им се излиза в отпуск, ако може да е извън графика на екипа, а този въпрос със закъсненията направо си е неразрешим. Но да – „Може ли да си тръгна с час по-рано, че имам една важна работа?“ 🙂
    Много си ги обичам всички, с които работих в тази фирма, но тези типично „ориенталски“ черти не можем ги оправи скоро. Всъщност пак преди години на няколко пъти имах честа да правя бизнес в Истанбул и мога да кажа, че това е не само манталитет, но и страхотен начин да остане клиента доволен. Турците наистина правят всичко за своя клиент, ама всичко. Наистина не всичко в този живот е пари и сделки, турците умеят да омагьосват със сладки баклави, с приказки, с вечери на Босфора, с игра на табла. В Гърция пък например при правене на бизнес направо се изнервях, когато в някой офис кажеха – опааа, време е за следобедната почивка, ще се видим пак към 17 часа 🙂
    Отново благодаря за статията! Голямо удоволствие е да те чета 🙂 🙂 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *