„Крушата не пада по–далеч от дървото“ – всички сме го чували. Една от множеството самоограничителни фрази, които можем да си кажем. Но истина ли е? Какво означава, всъщност, тази поговорка?

Значението ѝ е елементарно и лесно се разбира. А нейният еквивалент в англоговорящите държави (в частност САЩ) е „Like father, like son” или на чист български език – какъвто бащата, такъв и синът.

Факт е, че хората се учим в пъти повече от това, което ни се показва от родителите, от колкото от онова, което те ни казват. Да, първите години в живота на един човек са най–важни, най–оформящи психиката му. Тези години могат да вдъхнат на бъдещият мъж или жена увереност, красноречие, любов към живота, смелост към нови подходи и действия, но също така страх от хората, страх от света, мнителност, затвореност, стеснителност, неувереност. С по една дума – любов към живота или страх от него. Тъжното в случая, по мое скромно мнение е, че пътищата надолу са два, а нагоре – само един.

За да се страхуваш от света, можеш да имаш уверени, успешни и красиви, но демонични, зли родители, чиято тирания и желание да се налагат да те смачкат и да те изплашат от света. А може и просто да не ти обръщат внимание, защото те самите са изплашени от света. И в двата случая резултатът би бил един и същ – дете, бъдещ възрастен, което се чувства само, изплашено, беззащитно.

Междувременно, за да се бъде един човек уверен в сбособностите си и да обича живота, да не се страхува и да е уверен, той трябва да има не само обичащи го, но и също толкова успешни родители. Това е общият случай.

– Крушата не пада по–далеч от дървото, нали така?

– Не.

Човекът е особено създание. Може да покори света, но предпочита да гледа телевизия. Може да излезне с приятели, да намери любовта на живота си, но предпочита да гледа телевизия. Способно на всякакви подвизи, но в същото време отчайващо мързеливо. Такова е човешкото същество.

Най–странното е, че сме създадени за и чрез работа, а не искаме да работим. И защо? Защото сме мързеливи. Точно защото сме мързеливи ние измисляме и фрази, като гореспоменатата. Крушата не падала по-далеч от дървото… дрън-дрън. Крушата не само пада по–далеч от дървото, но и за това е създадена.  Колко далеч ще падне е само нейн избор.

Да, това са просто думи, стоящи ей така, без доказателство. Но, ако се замислите само за миг ще видите какво точно имам предвид. Човекът е създание на майката природа и като такова има множество сходни черти, с другите нейни чеда. Инстинктите, например.
Кое обаче ни отличава? Ние мислим. Можем да видим в миналото, можем да надникнем (не особено успешно) и в бъдещето. Можем да зададем въпроси (до днес не е виждано нито едно друго създание да зададе въпрос). Правим го защото имаме знанието, че другите подобни нам създания биха могли да имат информация, която ние нямаме. Имаме съзнание. И да, някак по–висши сме. Множество животни са по–силни от човека. Ние обаче притежаваме най–силното оръжие, а именно мозъкът.

Съгласен съм с аргумента, че всички сме различни – така е. Не всеки е създаден за певец, не всеки е създаден за музикант или спортист. Въпросът, обаче, не е там. Въпросът е, че можем да надвием собственото си ДНК, гените, предадени ни от нашите майки и бащи. И можем да го направим само със силата на волята. Така, както са го направили нашите предци, когато са проходили на два крака. Защото човекът е създаден да еволюира. Да се променя, да израства, да надмогва. Да е повече. Ти си създаден, за да си повече! От хората преди теб, от родителите ти, от техните също.

Преди безкрайно много време някоя примитивна маймуна се е изправила на два крака, надмогвайки своите гени. Ние вече не сме примитивни маймуни. Ние сме хора. Плашещо близки с онзи, по чийто образ и подобие казват, че сме създадени. Можем да мислим, да говорим, пишем, рисуваме, създаваме, измисляме, фантазираме за невъзможни (за сега) неща. Всичко това обаче е било труд, много труд, само труд. Не е лесно да бъдеш различен от родителите си. Не е лесно, но е възможно. И дори те да са чудесен пример за подражание  промяната е възможна. Промяната е необходима.

Създадени сме, за да водим еволюцията. Надерени сме с безкрайно силни мозъци, които ни дават възможността да контролираме къде отиваме и какво правим. Далеч по–голям контрол от този на другите същества, обитаващи планетата. За нас храната, водата и възможността да се размножим са също толкова основни. Ние обаче имаме способността да бъдем различни от нашите предци, стига да пожелаем.

Къде пада крушата ли? Където пожелае! Може да си тръгне с един полъх на вятъра, озовавайки се точно под дървото – на сигурно и сенчесто, а може да се държи, докато не дойде достатъчно силен вятър, който да я отвее далеч, където тя сама да си направи дърво.