Представете си един различен свят. Свят, в който всичко е игра. В него хората се учат минимум 12 години как се играе преди да влязат в „Голямата игра“. След като завършат, хората си търсят отбор, където да се „подвизават“ преди да изиграят своя бенефис. Проблемът, който посочват собствениците на отбори е, че игровите университети не подготвят добре възпитаниците си и те трябва да тренират поне още една година, преди треньорите да ги пуснат в игра, а това носи загуби за отборите.

В този свят, Пацо Халфчето беше един от добрите студенти в Университета за Национален и Световен Спорт и след като завърши си намери добър отбор с малко международни звезди, купени по схемата „Храна срещу петрол“ или „Всичко по 1 лев“. През първата година Пацо само тренираше, подаваше топките отстрани до тъч линията и учеше ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА. В университета му бяха разказали теоретично как да играе, какво е нападател, защитник, тъч, корнер, засада и другите елементи от играта, но никога не беше пипал топка, камо ли да е играл официален мач.

Още като започна на Халфчето му определиха за наставник (или ментор, както е популярно напоследък) един от по-опитните играчи – Ицо Дузпата. Веднъж той извика Пацо и започна разговора така:

– Виж, Пацо, ти може да се имаш за голям играч, но ние си имаме правила. Изобщо не ме интересува дали правилата ти харесват или не. Те са такива и това е. Ако не ти харесват – може да отидеш в друг отбор или да риташ „приятелски“ мачове в махалата. Разбра ли?

Халфчето само сви рамене и кимна с глава. През следващите месеци той даде всичко от себе си да научи правилата и да стане още по-добър играч. Най-накрая треньора забеляза, че в това момче има хляб и започна да го пуска да играе в мачове от вътрешното първенство. Пацо се раздаваше докрай и стана нещо като мини-звезда. Даже имаше 2 фенки в трибуните, които на всеки мач носеха плакат с надпис „Пацо, обичаме те!“.

Но правилото „Играят най-добрите“ се промени. Новото правило, утвърдено от собственика на отбора г-н Братков гласеше „Играят само футболисти с имена, започващи с буквите А, З, Ц, Х, М и Г“. Това била практиката на най-големите отбори в света, а г-н Братков ги разбира тези неща и така… Това потресе из основи Пацо. Как така „онзи некадърник“ Цецослав (който дори нямаше свестен прякор) ще играе, а той – не. Това не е справедливо. Другото правило, което се промени заради световната спортна криза беше, че бонуси ще взимат само играчите по-високи от 1,90 м. Пак несправедливост – си помисли Халфчето – с какво е заслужил тези пари Златомир Дългуча?

Пацо не беше човек, който си мълчи и веднага започна да изготвя предложение за смяна на правилата, които да са по-справедливи и да отразяват ценностите на отбора. Според него, трябваше да играят само играчите, които показват най-високи резултати и имат нужните знания и умения да играят. През Ицо Дузпата това предложение стигна до г-н Братков. Той известно време се мъчи да си спомни кой точно е Пацо Халфчето, но след като не можа, му върна любезен отговор, че това са ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА и ако на него не му харесват да си намери друг отбор или да си създаде собствена игра.

Пацо се задържа още малко в този отбор, но когато се отвори „Трансферния прозорец“ веднага си смени отбора. Там приемаха само играчи с презиме, започващо с буквата С (Пацо беше Страшимиров по баща) и с ръст до 1.6 м. Новите съотборници го приеха добре и той се почувства в свои води. Бързо научи правилата и треньора започна да му „гласува доверие“. Първо му гласува доверие да носи фланелките на играчите на химическо чистене, а след това дори да гаси осветлението на стадиона.

Дойде време и за първия официален мач на Пацо. Публиката от поддържащите функции на отбора беше заела мястото си на трибуните и докато пиеше кафе, правеше мексиканската вълна. Халфчето беше блестящ, тичаше по терена, носеше сокчета на публиката, смени дори вратаря, който си имал някаква „лична работа“ за „половин час“. Треньора също беше очарован от играта на Пацо.

След поредица от добри мачове Пацо вече не беше Халфчето, а Играча, „пипаше топката“ и показваше майсторство по целия терен. Избраха го дори за капитан на отбора и почетен председател на един софийски чалга спортен клуб. Всичко вървеше добре до момента, в който треньора не си намери по-добър отбор. Собственикът на клуба г-н Златев назначи за нов играещ треньор Живко Коуча. Той, след като се ориентира къде е неговото място за паркиране и колко вида безплатно кафе пуска автомата в съблекалнята, предложи промяна в ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА, които бяха приети от г-н Златев преди дългосрочната му ваканция на Хавайските острови.

Основното правило беше, че в мачовете ще играят само играчи, които носят боксерки. Пацо Играча отново се натъжи. Освен, че носеше слипове в момента, си беше купил съвсем наскоро още 10 чифта от разпродажба. Този факт, автоматично го изваждаше от „стартовия състав“. Не, че не се опита да играе по новите правила, но нещата не се получаваха – боксерките не бяха неговия тип бельо. Беше време Играча отново да смени отбора или…

Това беше историята на Пацо Играча от света на игрите. Искам да чуя вашия коментар по темата с уговорката, че ако вие сте научили правилата на играта, играете я добре и сте доволни от този факт, тази статия може би не е за вас. Аз пиша за онези другите, които непрекъснато търсят нещо по-добро и виждат смисъл в самото търсене, а не само в някаква крайна цел.

Забравих да ви кажа най-ценната мисъл в този далечен свят, измислена от един гуру на спортния мениджмънт: „Ако съберете на едно място няколко добри играчи, назначите някой от тях за треньор с малко власт, който може да нарежда и да определя кой ще играе и какви премии ще получава, ще получите отбор, в който няма да искате да играете“.

*Извинявам се на дамите за спортната (и по-конкретно футболната) терминология, наложена от играчите на спортната журналистика, както в този свят, така и в другия свят.

** Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.