Началото на тази история започва с края на предишната, в която разказах за това как отворих вратите на първия ми бизнес и как година и половина след това ги затворих. Последното го направих, за да достигна до възможността да отворя нова врата. Тук, писанията ми започват да приличат на някоя от историите за мечо Пух, но определено героите не са Пух и Прасчо, а един мой приятел и моя милост. Не е много сигурно дали първо бяхме колеги, а след това приятели или първо приятели и след това колеги, защото вече никой не помни, а и това не е толкова важно.

След като се бях провалил в сферата на услугите или по-точно ремонта на музикални инструменти и битова техника, реших, че в следващото начинание трябва да впрегна други мои умения – малко познания в хардуера и по-малко такива в разработката на софтуер.

Макар, че бях „помъдрял“ с почти 2 години отново ме преследваше същия безразсъден ентусиазъм, типичен за 25 годишните младежи. Вследствие на това реших, че щом не мога да създам бизнес, ремонтирайки музикални устройства, по-добре е да създам такъв, който направо да ги създава. По това време фирмата ми се казваше с гръмкото име „Мюзик Технолоджи Солушънс ЕООД“. Яко нали? Съкратено беше „МТС“ досущ като „Моторно-Тракторни Станции“. С това име нямаше кой да откаже услуга. Ако вече сте доловили иронията в началото, то тогава е време да започнем със същинската история.

Беше не много студен февруарски ден, може би неделя. Аз продължавах да следвам своята страст – музикалните инструменти. Някъде из браншовите форуми прочетох, че през април във Франкфурт ще има огромно музикално изложение. Нещо като Пловдивския панаир, но за музикални инструменти. Чудесно! Там щяха да бъдат най-големите производители на музикални джаджи в света. Ние имахме шанса да се изправим пред тях и да ги заслепим с нашата уникална R&D компания, която по време на изложението щеше да бъде на възраст цели два месеца. Бяхме сигурни, че това щеше да ни донесе работа и разработки за поне 20 години напред.

Говоря в множествено число, защото по-късно през този ден седнахме с моя приятел Митко и нахвърлихме много гениални (според нас) идеи. След това цяла седмица чертахме блок схеми, измисляхме иновативни концепции за устройства, за които бяхме сигурни, че никой до сега не се беше сетил. Умът ни не можеше да разбере как гиганти в този бизнес като YAMAHA и Roland могат да правят такива смешни и прости неща, а не така уникални както нашите. А още по-малко успявахме да проумеем как на тази планета съществуват толкова тъпи хора, които да ги купуват.

В крайна сметка решихме да отидем във Франкфурт. Купихме пропуски за изложението, самолетни билети и резервирахме хотел. Всичко това ни излезе около 2,000 лева. Ние предприехме тази крачка без да имаме продукт или дори прототип на такъв. Въпреки, че работехме като наемни работници за фирми, правещи уникални продукти, ние не бяхме създали самостоятелно абсолютно нищо до този момент. Единственото, което имахме бяха само концепции на лист хартия. Да не забравим и нашия страх някой да не „открадне“ тези страхотни идеи. Тук слагам ръка на сърцето и ви казвам откровено, че никой никога няма да ви открадне идеята, защото

Никой не се интересува от идеи и концепции, а от завършени продукти

Като един виден бизнесмен още същия ден направих списък с имената на всички участници, произвеждащи продукти, аналогични на тези, за които ние бяхме измислили уникални заместители. Направих набързо сайт, в който не спестих суперлативи за това колко сме уникални и колко неща сме направили. Разказах на няколко колеги какво смятаме да правим и че трябва да изглеждаме като „големите фирми“. Помолих ги да ми пратят снимки и кратко описание за тях, което да публикувам в раздела „екип“. В последствие разбрахме, че

На никой не му пука колко сме и кои сме, а какво сме направили

След това изпратих персонализиран email до всяка от тези фирми с цел да уговоря среща. Някъде бях чел, че така се прави. Спомням си, че бяха около 30 email-а. На половината получих отговор, а на една четвърт от тях – положителен с дата и час на срещата! Супер – 3 дни – 8 срещи, или по 3 на ден. Имахме време и възможност да поговорим с тях доста обстойно относно нашите идеи и планове. По-късно разбрах, че ще имам по-голям брой позитивни отговори ако

Използвам подходящи email шаблони

Бях разпечатал 20 презентации с нашите концепции, контакти и суперлативи за фирмата, стриктно подвързани в папки. Защо 20? Защото можеше измежду 8-те срещи да ни остане време да зарибим и други случайни проспекти. Половината папки бяха в моя куфар, а другата в този на Митко. Това беше с цел, ако се загуби някой от багажите да имаме половината…

Беше към 5 следобед. Допихме си бирите на летището в Прага, след което се насочихме към гейта, отреден за полета към Франкфурт. От този момент нататък започнаха нашите приключения.

Слязохме във Франкфурт. Е няма такова летище! След доста лутане успяхме да се доберем до ниво 0 и да излезем извън терминала, където един мустакат чичко любезно ни попита дали искаме такси. Тъй като не знаех друг начин да стигнем до хотела, който беше на 12 километра, аз кимнах одобрително. Той ни помогна с куфарите и ни отведе на едно значително разстояние от терминала, след което ни прикани да се качим в един стар мерцедес.

Ужас! Това беше нелегално такси! Точно като тези на нашето летище. Даже не беше жълто, а черно. Притесних се, но запазих самообладание. Казах адреса и се успокоих, когато човека го въведе в GPS-а и излезе разстояние от порядъка 14 км. Поне знаех, че ще ни закара до място, което твърде вероятно е хотела, а не център за нелегална търговия на органи. Щяхме да спестим целия този стрес, а и малко пари, ако

Бяхме проучили предварително няколко варианта за пътуване от летището до хотела

В крайна сметка таксито ни закара до хотела за сумата от 27 евро, което в последствие разбрахме, че е точно колкото и цената на легалните таксита. Това се оказаха пари на вятъра, защото на рецепцията на хотела ни казаха, че на всеки 30 минути от летището към хотела и обратно има маршрутка и то напълно безплатна. Без да се поучим от случилото се и да направим план как да стигнем до мястото на изложението на другия ден, ние решихме, че

Трябва да се яде някъде

Отидохме да хапнем дюнер в турския ресторант срещу хотела. Хотелът се намираше на едно поле насред нищото. В радиус от 10 километра нямаше нищо друго освен този ресторант и няколко индустриални сгради тип хале. Това беше единственото място, на което можехме да вечеряме за около 10 евро. Не знам колко щеше да струва вечеря в хотела, но доплащането за закуска, която учтиво отказахме, беше 22 евро на човек. След дълга дискусия за това как ще станем милионери на по 2-3 студени бири с Митко решихме да оттеглим в заслужена почивка.

На другия ден първата ни среща беше от 11:00. Имахме достатъчно време за да стигнем, но не знам защо ни хрумна да се презапасим и да вземем такси. Това беше и все още е най-скъпото такси, което някога съм плащал – 62 евро. Нямаше да изхарчим толкова пари за такси, ако

Бяхме планирали и транспорта до изложението.

В 9:30 застанахме пред централния вход на Frankfurt Messe. Двамата костюмирани бизнесмени, бяхме в шок и причината не беше това, че си бях купил сакото за 25 лева от едно магазинче до Женския пазар. Цял месец преди това бях гледал в Google Earth как изглежда панаира отгоре и коя сграда къде се намира (добре че в момента има Google Street). Повярвайте ми, почувствах се като Плутон пред Юпитер, когато се изправих пред високата кула. Слава богу имахме карта, която ни помогна бързо да намерим входа за посетители.

Не ми стигат думи да ви опиша колко дълъг ми се стори пътя до блок-а, в който беше срещата. Въпреки че връзката между блоковете беше с подвижни пътеки, които ускоряваха поне 2 пъти скоростта на ходене, аз се изпотих няколко пъти. Дали от темпото или от притеснение – не знам. То тогава осъзнах, че когато отиваме на непознато място

Не трябва да планираме срещи първия ден

Не закъсняхме за първата среща, но определено щеше да е по-добре да отидем във Франкфурт един ден по-рано или да не планираме срещи през първия ден на изложението. Така щяхме да имаме време да проучим начините за транспорт, местата за хранене, къде се намират различните входове и т.н.

Първата ни среща се състоя. Хората бяха много приветливи. За 2-3 минути ни показаха основните си продукти, след което започна нашата пледоария относно великите ни концепции, за които никой не се бе сетил до момента. След 15 минути обяснения ни казаха нещо от сорта „Пичове, след малко имаме по график друга среща, но с колегите ще помислим какво може да ви дадем да правите. Минете следобед по някое време“. Минахме, но те правеха демонстрации и говореха с клиенти. Решихме да не ги прекъсваме.

В двора на изложението

Първият ни ден на панаира приключи. Намерихме спирката на влака, който свързва изложението с летището и оттам взехме маршрутката до хотела. Всичко това не струваше нито цент, защото с пропуските за изложението ползвахме градския транспорт безплатно. Това нещо го направихме и на следващия ден. Всичко беше супер докато не дойде третият ден – събота. Тогава разбрахме, че през уикенда във Франкфурт влаковете имат различно разписание.

Твърде вероятно да е така и в други градове и държави. Тогава, обаче бяхме осъзнали нещо много по-притеснително, това че

Не сме отишли на правилното място

Тук нямам предвид грешна спирка на влака. След втората среща разбрахме, че сме сбъркали мястото, на което търсим клиенти. Хората, с които се срещахме там бяха търговски представители и хора от света на маркетинга. Те не разбираха от обработка на сигнали и други инженерни концепции. Това, от което се интересуваха, беше как да направят добра презентация на новите си продукти и да постигнат връх в продажбите през следващата година. Те бяха мили, изслушаха ни и ни обещаха, че ще предадат папките на своите мениджъри. Според вас дали са го направили?

От 20-те папки върнахме 13. Въпреки, че старателно продължихме връзката с хората, с които се срещнахме, така и не получихме проект. Единствените предложения бяха от корейски фирми за това да внесем и да продаваме различни продукти в България и околните на нея държави. Не беше лоша идея, но на въпроса „Колко контейнера ще поръчате?“ не можехме да дадем за отговор целочислено число.

Позитивното в тази история се случи няколко месеца след като се прибрахме. Тогава разказвахме с неподправен ентусиазъм тази история.

Митко спечели зелена карта и замина за САЩ. Там реализира една от мечтите си и започна работа за един от гигантите в областта на производство на микропроцесори на висока заплата. Успя бързо да уреди живота си. Аз останах тук да търся нови възможности…

След като за пореден път разказах всичко това на един колега, той ме свърза със своя кум, който заедно с друг човек имаха фирма за разработка на хардуер с няколко чуждестранни и български фирми за свои клиенти. Постепенно започнахме да разработваме софтуер за някои от тях. Осъзнах, че

„Разходката“ започна индиректно да носи резултати

Тогава намерих колеги и приятели, с които да работя по тези проекти. Бяхме няколко човека, но добър екип. Успяхме да завършим проектите си на време и да осигурим желаното качество. Този бизнес не ни донесе милионите, за които мечтаехме с Митко, но бяха добри пари както и възможността да преминем през различни етапи в бизнеса, което е безценен опит. За съжаление той беше далеч и нямаше как да участва. Но както знаем

Всяко нещо си има край

Фирмите, с който работехме, даваха странични проекти на подизпълнители. Това е нормална практика. Поради една или друга причина никой не би си поверил звено от основния си бизнес на малка фирма като нашата. Това, което се случи е, че дойде т.нар. финансова криза и клиентите ни спряха страничните си проекти. Приходите секнаха, нямахме достатъчно капитал и се наложи да се завърна на работното си място като наемен работник.

Нещо като заключение

Предишната част от историята завърших с идеята за новото начало. Ще се наложи да завърша и сега по този начин. Това е така, защото в света на предприемачите всеки край винаги води до ново начало независимо от случилото се. След завръщането ни от Франкфурт повечето от хoрата около нас проявяваха жив интерес за това къде сме ходили, кой сме срещнали и какво се е случило. Въпреки че там не намерихме клиенти, ние разказвахме тази история с безграничен ентусиазъм и огън в очите, което накара някои от хората около нас да ни вземат на сериозно.

Тази история, която на пръв поглед изглежда пълен провал, остави един траен спомен. Персонално на мен ми донесе много позитиви и продължава да ги носи. Вероятно един от тях е тази статия. Не знам дали ще се хареса на някой или не, но аз я споделям с удоволствие

Има и още нещо.

Преди няколко дни, шест години по-късно, ми се обади един приятел от САЩ. Човек, който е постигнал много и за който смятах, че няма нужда от повече. Каза ми, че има няколко идеи върху които трябва да се започне работа възможно най-скоро. След дълъг разговор решихме да се захванем веднага за работа.

Може би сами се досещате. Този човек е Митко…