Ако попиташ някого „Какво ти трябва, за да си щастлив?“, в повечето случаи ще получиш отговор „пари“. Разбира се, щастието не е в парите като такива, а във възможностите, които те ти дават за неговото осъществяване. Неслучайно се радват на голяма популярност книги като “Мисли и забогатявай“, “100 начина за създаване на богатство” и други. Според мен, бедността или това да си с ограничени финансови възможности е само личен избор и зависи в малка степен от средата, в която си израснал. Радвам се, че и повечето читатели на SmartMoney.bg мислят така (вижте Блогърски двубой).

Може да се оплакваш колко е несправедлив живота и как другите са виновни за твоето положение (родители, държава, криза и други), но така ти оставяш избора дали да си богат или беден извън теб. Все чакаш нещо да се случи, за да си по-добре материално и по-щастлив. Не парите, обаче, те правят богат, а мислите ти. Колкото и да не ни се вярва, бедността е преди всичко психологически проблем и ако не искате повече да бъдете в това положение трябва да се избавите от някои свои навици. Няма да е лесно или от днес за утре. Аз все още не съм успял напълно да неутрализирам лошите мисли, които могат да ме повлекат надолу.

Какво за вас са парите?

Тъй като проблема с липсата на пари е по-скоро психологически, трябва честно да си отговорите какво е вашето отношение към тях. Като нещо положително, нещо отрицателно или без значение за вас. Какво чувствате, когато видите добре облечени мъже и жени, скъпи автомобили, реклами на умопомрачителни курорти? Какво усещате, когато научите, че на ваш колега са му повишили заплатата, съученичката ви се е омъжила за богаташ, съседът ви е спечелил голяма сума от тотото? А какво си казвате, посещавайки скъпи магазини, дивейки се на луксозни мебели, на кожени палта за хиляди левове?

Ще ви разкажа една лична история. В понеделник сутрин се събираме на оперативка във една от фирмите, в която съм работил. Собственичката току-що се беше върнала от почивка в Париж и изглеждаше във видимо добро настроение. По време на цялата среща колежките ми бяха навели глави и гледаха нещо под масата. След това, когато ги попитах за причината, те почти в един глас ми казаха „Не видя ли обувките на шефката?!? Купила си е Prada за 3,000 лева и чанта Furla за 2,000 лева“. След лекия шок си казах „ОК. Изкарала си е парите и може да ги харчи за каквото си иска“.

След като станеш свидетел на много такива случки, когато се запознаеш с хора с големи възможности и видиш, че не са по-различни от теб (просто са вярвали в успеха и шанса им е помогнал), когато попътуваш малко и „видиш свят“, започваш да приемаш парите и хората, които притежават доста от тях по различен начин.

Бедността е в главата ти

В САЩ направили следния експеримент: Събрали всички бездомници от един град, предоставили им прилични условия на живот, дали им пари, обучили ги, намерили им добра работа. И какво станало? След известно време повечето от тях се оказали отново бездомни, без пари, без работа, с все същата ненавист към богатите. Дори да не бяха направили този експеримент, вижте какво се случва с тото-милионерите. След няколко години, те вече нямат нищо. Всичко са изпили, изяли, изгубили закупените вещи и фалирали започнатия бизнес. Защо? Кое ги е направило от милионери – бедняци? Мисленето и нагласата.

Оплакването не е помогнало на никой

Хората, които не могат да намерят начин за излизане от бедността постоянно се оплакват и намират вината извън себе си: не са се родили в богато семейство, държавата ни е бедна, няма работа за младите хора, всички успели хора са престъпници, кмета не прави нищо за града и т.н. И аз искам да съм „успял мъж на 33“ с няколко компании, подарени ми от Маман, но не съм (между другото, единственото общо нещо между мен и Делян Пеевски е, че сме родени на една и съща дата в една и съща година). Израснал съм в нормално семейство, завършил съм нормален български университет, работя на сравнително добре платена работа (стартирал съм, обаче, кариерата си с 200 лева заплата) и нямам един милион лева в банка.

И какво да направя? Да започна да се тръшкам, да се оплаквам и да обвинявам всички за моето положение? Това ли е решението? Ако беше това, щях да го направя. Оплакването и самосъжалението спират вашето развитие. Те блокират съзнанието ви и вие чакате нещо да се промени, нещо да падне от небето, за да открие пътя ви към богатството. Това няма как да стане. Дори да сте галеник на съдбата, пак трябва да пуснете фиш за тото-то, нали?

Първо трябва да забогатеете в ума си

Сигурността преди всичко

Много хора се вкопчват в нещо, което наричат „сигурност“. Тази, която хората свързват с работата и получаването на заплата всеки месец, е илюзорна. Как може да си сигурен в нещо, когато собствената ти съдба е в чужди ръце и зависи от настроението на един човек? Ами, ако този човек има семейни проблеми и не е спал добре? Ами, ако реши, че вече не му трябваш и те уволни, а ти нищо не може да направиш? Виждал съм подобни ситуации десетки пъти и съм присъствал на срещи, на които се е обсъждало кой точно да се уволни. Причината – печалбата за собствениците е паднала с 3%.

Ако първата ти мисъл, когато завършиш университета или си търсиш нова работа е тя да е сигурна (дори, ако върви с по-ниска заплата), това ще те отведе към живот със ограничения и неясно финансово бъдеще. Търсете развитието на вашите знания и умения, а не се задоволявайте с малкото, но сигурно възнаграждение. Знам, че тук вече някои от вас започват да си мислят, че не съм в тяхното положение и ако нямаш средства да живееш, няма да подбираш къде да работиш. Ако това е временно, съм съгласен, но много хора прекарват целия си живот на такава „сигурна” работа с надеждата, че някой ден това ще се промени. Не, няма! Ако не рискувате, ще сте на същото положение. Някой беше казал, че е лудост да очакваш различни резултати от едни и същи действия. Не е ли прав?

Способността да се поемат рискове е една от основните, която всеки успял човек притежава. Ако ви е страх да започнете собствен бизнес, да се преместите в друг град, да си смените работата (ако не ви удовлетворява) или да започнете всичко от начало, не очаквайте нещо да се промени.

Ден за ден към светлото бъдеще 

Изборът да живееш от заплата до заплата или да погледнеш малко по-далеч е само ваш. Първият ви прави бедни, а вторият ви открива пътя към богатството. Човешкия род е стигнал до сегашното си състояние, защото е планирал. Първобитните хора са се развили, когато са погледнали напред в бъдещето и са започнали да засаждат семена с надеждата да получат реколта след няколко месеца, която ще ги храни.

Знам, че когато чуете „планиране” си представяте някаква стара канцелария, пълна с хора, носещи очила и правещи някакви сложни сметки. Поне, аз това си мислех, когато чух за първи път тази дума преди доста години. Не е нужно тези планове да са много сложни. Започнете от днешния ден. Какво трябва да свършите днес? След това този месец. А какви са плановете ви за 2,3 или 10 години напред? Животът е много динамичен и непредвидим, но това не е оправдание, за да не планираме нашето бъдеще.

Планирате ли бъдещето си или живеете ден за ден?

Когато попитам мои клиенти защо искат да си направят застраховка за 10 години, например, най-често получавам отговор като „Не знам. Ще е хубаво след 10 години да имам едни готови пари”. А какво ще се случи тогава? На колко години ще си? За какво ще са ти нужни тези пари? Това са въпроси, които никой не си задава. Знаете, че големите компании (а вече и по-малките) имат цели отдели по планиране, които изготвят бизнес планове за поне от 2 до 5 години напред. Представете си, че тези документи ги няма. Може ли фирмата да съществува при това положение. Ами ако се направят големи разходи в даден месец, които не могат да се покрият с входящия паричен поток? Фирмата може да фалира, нали? Това важи и за всеки от нас.

Данък „Обществено мнение”

Комшията си купи нова кола, защо и аз да не си купя? Ние сме социални животни и ни е в кръвта да се сравняваме с останалите. Така измерваме къде сме ние. Непрекъснатото сравняване с другите, обаче, и мисълта, че сме „изостанали” ни води към бедност или демонстриране на фалшив стандарт. Когато гледах репортажи за фалирали брокери от инвестиционни банки в началото на финансовата криза, на които им взимат всичко (от къщата и колата до скъпите стикове за голф) си мислех, че това в България няма как да стане.

Да, обаче, стана. Лично присъствах на взимането на колата на уволнен изпълнителен директор на голяма компания от страна на лизинговата компания, защото вече не може да си плаща вноските. След това разбрах, че и къщата му е взета от банката, а децата вече не учат в частно училище. Това е доста фрапиращ случай за човек на висока позиция и с големи доходи, който е искал да влезе в клуба на богатите. Както казва Уорън Бъфет, обаче, можеш да разбереш кой плува гол само когато приливът се отдръпне.

Този данък плащам и аз. Колкото и да се стремя да не се влияя от хората около мен, не ми е лесно. Полагам големи усилия, за да се настроя, че щастието не е в покупката на някаква вещ или в някакво събитие, а е вътре в нас. То е пътят, по който сме поели, а не някаква цел, колкото и голяма да е тя. Наскоро открих тестът на Хорхе Букай, автор, който ценя много и съм чел доста от неговите книги. За да отговорите на този тест, трябва да прочетете внимателно следващия текст, да си дадете време за размисъл и да бъдете честни със себе си:

„Имало едно време един човек, който минавал през непознат за него град и попаднал в гробищата. Започнал да чете надгробните плочи и това, което му направило впечатление било, че на повечето от тях пишело, че там почива някой живял три, четири или две години. На човека му станало много мъчно и се разплакал, като си помислел колко много деца са починали в този град.

Тогава покрай него минала жена от същия град и го попитал защо плаче. Мъжът отговорил, че е потресен от това, колко много деца умират в този град. Тогава жената му се усмихнала и казала, че повечето от тези хора са починали като възрастни и то на преклонна възраст. После разяснила мистерията с годините по следния начин:

В нашия град всички жители си водят дневници, в които записват случките и времето, в което се чувстват щастливи. Когато някой умре, ние събираме всички дни от дневника и така получаваме времето, през което този човек наистина е живял и се е радвал на живота. Това за нас е времето, което си заслужава да се отбележи като изживяно”.

– А ти колко време си живял, страннико? – попитала го накрая тя.