През последните няколко години, забелязвам как хората започват да се отказват все по-лесно и по-лесно, когато на пътя им се изпречи някаква не чак толкова непреодолима преграда, или не могат да намерят начин как да решат един не толкова сериозен проблем.

В повечето случаи дори препятствието са самите те.

На хората им става все по-трудно да се преборят със самите себе си. Казват си „Аз не мога да се справя” и естествено мозъкът реагира на това, спира да търси решение и човекът се примирява, че не може да се справи . Ами, ако просто махнем тази отрицателна частица „НЕ” и си кажем „Аз мога да се справя!”. И поради липсата на това отрицание мозъкът ще реагира положително,  ще започне да търси решение – и така нещата ще тръгнат в положителна посока.

Да, изглежда много просто, и в действителност е така.  Това е и една от основните разлики между успешните и неуспешните хора.

Първите, каквото и да се случи, винаги гледат напред. Поглеждат назад единствено за да си извадят някаква поука от случилото се,  забравят го и си казват „Аз мога да се справя” и продължават.

Затова има хора, които са загубили милиони и след това отново стават милионери. Заради липсата на отрицателни мисли у тях.

Преди години и аз си мислех как „Не мога се справя с това и онова”, как „Нищо не зависи от мен” и се бях „Пуснал по течението”…

И изведнъж се събудих… огледах се… бях 3-ти курс в университета и бях прекъснал поради слаб успех, работех работа, която не можех да понасям и изобщо не знаех къде се намирам. „Какво ще правя? Какъв искам да стана?“ И си спомних, как когато бях по-малък имах една мечта – исках да променя света и не просто исках, аз вярвах, че мога да го променя.

И когато се огледах още веднъж и си дадох сметка какво съм искал, за какво съм мечтал преди и  къде се намирам сега, разбрах, че съм проспал последните десетина години в безсмислено лутане и оплакване от случващото се около мен, без да се опитам да го променя.

Прекарах няколко седмици в размишления. Съветвах се близки и роднини какво да правя. Бях на прага да се откажа от всичко, което бях или не бях постигнал. Тогава в ръцете ми попадна една книга „Задай правилният въпрос” на Иън Купър.

Още в началото на книгата имаше един цитат, който никога няма да забравя:

„Какъв?… е смисълът на живота! Да точно така! Прочетете го още веднъж и още веднъж, и още веднъж, докато го схванете.  Изречението е изявление, а не въпрос”.

И изведнъж буквално видях живота си на лента и осъзнах нещо, което ме накара да се почувствам ужасно…

Бях забравил за детската си мечта… по-скоро се бях отказал от нея – а дори не знаех защо.

И тогава си казах, че трябва да се стегна. Разбрах, че всичко е в моите ръце и няма да имам възможност за втори живот, за да го променя. Всичко останало е история, както се казва.

Ще ви разкажа само една случка от това време. Бях се завърнал на фронта със свежи сили и имах чувството, че мога да „изрина света”.

Бях станал вече 4-ти курс и една преподавателка спомена за програмата Ceepus, която е за студентски обмен.  Аз и още 3 мои колежки решихме да си подадем документите и да пътуваме. Между другото една от тях се оказа и бъдещата ми приятелка :).

За наше голямо съжаление ни бе отказано от всички университети, с които нашият имаше изградени контакти, като причината беше, че сме 4-ма, а те приемали до 2-ма, а до крайния срок  за подаване на документите оставаха само няколко дни.

И историята можеше да свърши до тук, но аз си казах, че няма да се откажем и още същият ден, когато се прибрах от университета, седнах пред компютъра, написах едно мотивационно писмо и започнах да го изпращам до всички университети, с които не работеше нашият университет.

След 1-2 дни получихме положителен отговор от Словакия, че нямат нищо против да отидем 4-мата. И така си подготвихме документите и прекарахме един незабравим месец там.

Това беше и първият път, в който повече от 2-ма студенти заминават на студентски обмен по тази програма и в последствие се оказа, че е и последен, тъй като на следващата година беше изпратено писмо до университета, че това е бил последния път, в който се позволява повече от 2-ма студента да пътуват.

Но какво значение има, нали ние вече бяхме пътували :), въпреки че беше невъзможно :). Университетът и до днес поддържа контакта си със словашкия университет и тази година също изпрати студенти там – но 2-ма , не 4-ма :).

Тази случка ми вдъхна още по-голям кураж и разбрах, че човек може да успее, само когато не се отказва и си каже „Мога да се справя”.

Разбрах, че отново мога да последвам с всички сили детската си мечта „Да променя света”!

Дали ще успея?  Предстои да разбера.

Аз ВЯРВАМ, че е по-добре да се опитаме отколкото просто да кажем „Аз не мога”,  „Това няма как да стане”, „Това не зависи от мен”…

Някои може да ме помислят за луд 🙂 , но както е казал един от най-великите българи:

„Лудите, лудите  – те да са живи!”.