Сигурно съм споменавал, че си имаме една мечта със съпругата ми Ади – да си купим къща, с голям двор, където Кари ще тича на воля. Там ще има градина, в която ще си отглеждаме зеленчуци, а вечер ще стоим до късно на верандата и ще пием бира. Преди няколко месеца, бяхме на крачка да осъществим мечтата си, но не го направихме и в тази статия ще ви разкажа защо. Сигурен съм, че тя ще е полезна на всички, които искат или са в процес на закупуване на жилище.

Мечтата си е мечта, но…

И аз, и жена ми, сме отраснали на село и мечтаем да живеем в къща, откакто сме станали „граждани“ и сме се заврели в едни кутийки, в които сме си близки със съседите, защото ни делят само едни тънки стени. След като тръгнах на детска градина на 6-годишна възраст, трябваше да се преместя от къщата на баба ми и дядо ми, в апартамент. И така, до сега. За човек, който е прекарал първите си години в едно красиво полупланинско село, в къща с огромен двор, овощни дървета и голяма градина, апартаментът е като затвор.

Когато си купихме сегашното ни жилище в Перник преди 7 години, идеята беше да го даваме под наем, а ние да си живеем в София и там да си купим апартамент. Нещата се промениха (особено след раждането на Кари) и ние планирахме покупката на по-голямо жилище за началото на 2018 година. Бумът на имотите в София от края на миналата година, ни накара да побързаме малко с покупката, за да не се повтори предишния ръст от преди 10-ина години, когато жилищата в Перник скочиха почти двойно, заради близостта ни до столицата.

Обадихме се на нашия брокер и му разказахме за нашата мечта. Той ни я намери. Буквално. Къща в един от хубавите вилни квартали в нашия град (кв. Църква или Даскалово) с огромен двор от 1.5 декара, на един етаж, с веранда, в тих район и близо до река. Много ни хареса. Като имот беше страхотен. След огледа, когато се прибрахме в къщи, почти в един глас с Ади си казахме „Да, но…“. Бързо осъзнахме, че това е само наша мечта и тя е от преди 10 или 15 години.

Сега реалността е различна. Кари трябва да ходи на детска градина, а в района има, но тя не е толкова добра, според много родители, с които разговаряхме. След това, добрите училища са далече и в първите класове може да я водим с кола, но после ще ѝ е трудно да се прибира сама, защото района е сравнително отдалечен. Говорихме със съседите, които видяхме, че имат малки деца и те казаха, че единния родител трябва да работи от вкъщи или да има гъвкаво работно време, за да кара децата до различните занимания.

Вечерта си поговорих и с моя кум, който живее в къща в същия квартал, и той ми каза, че почти цялото му време вечер след работа, както и по-голямата част от уикенда минава в поддръжка на имота. Косене, поправки, осигуряване на топлината през зимата, поддръжка на двора и къщата – това си отнема време. Осъзнах, че аз и Ади нямаме толкова време за тази дейност. Вариантът беше един от двамата да не работи или да си наемем човек, който да се грижи за къщата и да води Кари до различните занимания. Освен това, поддръжката на една къща е и много по-висока във финансово изражение.

Решението, до който стигнахме е, че сега не е подходящият момент за покупка на къща. Когато Кари стане по-голяма, а ние не работим толкова и имаме повече време за поддръжка на такъв имот (и да му се наслаждаваме), ще помислим отново за този вариант. Ако си бяхме купили тази къща, щеше тя да ни притежава, а не ние – нея. Нямаше да имаме и времето да използваме удобствата ѝ на максимум. Имаме 3 села с хубави къщи в тях и ще използваме тях през лятото.

План Б

По описаните причини, нашата мечта се отложи …засега, но все пак ни трябва по-голямо жилище и затова отидохме при брокера с други критерии. Те бяха:

1. Тристаен апартамент с отделна кухня, а не бокс в дневната.
2. Старо тухлено строителство.
3. Близо до добрите детски градини и училища.
4. Близо до спирки на градския транспорт.
5. Тих район.
6. Близо до парк.
7. На по-нисък етаж (на 7-мия трусовете от земетресенията не са приятни).
8. С две големи тераси (една за простиране, а другата – „дзен“ тераса за почивка)

Както виждате, съвсем скромни изисквания, на които държахме. Първият ден на огледи не беше много успешен. Разгледахме няколко апартамента. Единият беше срещу градската болница – доста голям, но в много лошо състояние. За половин час линейките ни надуха главата и се отказахме. Вторият беше в една от култовите сгради в Перник. Продавач беше сина на доста известен човек от миналото, който е бил от голямото „Добро утро“ на БКП.

В една от секциите имаше много скъп личен подарък от президент на чужда държава. За строителството – няма никакви забележки, правено е като за наши хора. Проблемът при него е, че трябваше да разделим една наистина огромна стая на две, а аз не съм фен на „преходните“ неща.

Направихме и още няколко огледа, но нищо не ни хареса. Бяхме се почти примирили с апартамента в центъра, когато от агенцията ни казаха, че има още едно жилище, което може да видим, но за него има и други купувачи. Отидохме и …8 от 8 критерии бяха изпълнени. Близо до Районния съд в Перник, на пешеходно разстояние от центъра, в сравнително тих район, 84 квадратни метра чиста площ, на 2-рия етаж (от 4) и с две големи тераси.

Това не беше всичко. Към него вървеше и почти 20 м2 гараж, 21м2 мазе, 15м2 таванско помещение …и страхотна гледка от покрива към крепостта Кракра. Да не говорим, че има открито пространство на покрива за почивка и партита. Цената беше 61,609 лева (или 31,500 евро).

Купуваме го!!!

Да, ама не. Брокерът каза, че ще се свърже с продавачката, която се оказа дъщеря на бабата, която ни посрещна за огледа. Минаха два дни, в които Ади непрекъснато ми се обаждаше и питаше дали брокерът ми е звънял. Най-накрая, той се обади, но ми каза, че има и други купувачи и трябва да предложа по-висока сума, ако искаме да вземем апартамента.

Аз му казах, че ще си помисля и ще му върна обаждането. Малко стратегия. Звъннах на Ади и й казах, че ще предложа 1,000 евро отгоре. Минаха няколко часа и съобщих на брокера за решението ни. Той каза, че ще предаде и ще се обади.

Усетих на къде отиват нещата и си казах, че повече няма да качвам цената. На следващия ден, брокерът ми каза, че ние сме победители в наддаването и може да преминем към сключване на предварителен договор. На подписването отидох в офиса на агенцията по-рано и се направих на „ударен“, като попитах кога ще дойде продавачката и нейния брокер. Съмненията ми се оказаха основателни. Брокерът представляваше и двете страни и щеше да вземе двойна комисионна.

Не беше далеч от мисълта да се сетя, че не е имало изобщо други купувачи, а разликата от 1,000 евро я е поискала продавачката, за да си плати дължимото на брокера и да си вземе „чисти“ парите от апартамента. Остана едно такова горчиво чувство в устата ми. Това породи съмнения, че той ни е показал само „неговите“ жилища, по които ще вземе комисионна и от двете страни.

Но, това не беше краят на драмата. По време на подписване на договора и на плащане на капарото, съпругът на продавачката я убеждаваше да не продава апартамента и че след няколко години той ще струва много повече. След дълъг разговор между двамата, мъжът каза „Ти си знаеш“ и така подписахме предварителния договор. По време на изповядване на сделката също имаше разговори на висок тон между двамата, но нотариусът бързо ги успокои.

Сега правим ремонт на този апартамент и очакваме скоро да се нанесем в него. Ще кача снимки от първото парти на покрива. Тази история ми показа, че нещата не трябва да стават на всяка цена и има време дори за най-големите ни мечти. Ние не сме се отказали от къща с голям двор, а просто отложихме покупката с 15-ина години. Сега сме се фокусирали върху положителните емоции около преместването ни и възможностите, които ни дава новата среда.