Напоследък отново се предъвква новата (или вече старата) тема за разрива между образованието и бизнеса. Според наложилото се мнение за всичко са виновни  нереформираните учебни програми, невъзможността на държавата да внедри новоизлюпените кадри в бизнеса, неетичните компании, наемащи единствено работници със солиден  опит и пр. Повтаря се непрекъснато догмата, че „за всичко в държавата е виновна държавата…“ Но така ли е, наистина? Дълбоко се съмнявам. Когато възникне проблем и даден процес не се осъществява ефективно, оправдания много, а решения – малко.

Кое е общото между всички предпоставки, изредени по-горе? Отговорът е лесен –  човекът. Именно отделната личност е свързващото звено между всички негативни  елементи, довели до сегашното състояние. Българинът трудно признава своите недостатъци (а и още по-трудно се бори с тях), но трябва да отбележим фактът, че една немалка част от завършилите, независимо дали училище или университет, не са заинтересовани от своето дългосрочно бъдеще.

Още в зародиш тяхната съдба се предопределя от всички останали, само не и от самите тях. Те са подтикнати от роднини и приятели да следват в определен университет според своите възгледи, датиращи в някои случаи отпреди 40 години, т.е. още тук  изборът е сведен до минимум. От друга страна, самото „бъдещо поколение“ не е синоним на проактивна страна.

Наблюдава се едно изкуствено култивиране на личността. Този недъг се имплицира в поведението на (почти)  всички бъдещи решения на отделните индивиди – за тяхното бъдеще трябва да отговарят други, чужди хора. Оттук, провалът се транспонира от държавата в бизнеса и обратно. Бих допълнил слабо образование – неконкурентен бизнес. Вината никога не пада върху отделният студент, работник, държавен служител… – тя никога не е в нас, нали?

Друг тревожен елемент от поведението на родната работна ръка е нейната склонност към „бързите пари“, т.е. податливостта  за участието във всякакъв род лотарийни игри,

отразяващи  илюзорните надеждите за незабавно забогатяване. Моля да не бъркате материалното забогатяване с личностното надграждане. Този елементарен факт през последните години еднозначно отразява народопсихологията на голяма част от българите – бързата, еднократната печалба. Каква част от тази работна ръка би инвестирала част от своите свободни средства за надграждане на своята квалификация  и придобиване на допълнителни умения, вместо за лотария? Много малко.

Интересно е как тази нагласа рефлектира и на работното място.  Хората, проявяващи гореспоменатите отличителни белези, винаги се стремят към бързо и стремглаво изкачване в йерархията и то разчитайки на едно „лотарийно билетче“. Изтърквайки своите шансове, те оставят разочаровани и трепнат в очакване за следващия златен билет, който ще ги отведе на върха. Позволявайки си да вмъкна една мисъл на Зиг Зиглар:

Не съществува асансьор към успеха, трябва да се изкачиш по стълбите,

бих определил, че немалка част от българите чакат своя асансьор…

Дори и в този случай обвинението пада върху държавата, т.е. навикът да очакваш всичко наготово, придобит в нашето не чак толкова далечно бъдеще се запазва и до днес. Хората не желаят, чувстват се несигурни да тръгнат да изкачват стъпалата на успеха, тъй като страхът от падане е по-голям от самата болка при сгромолясването. Друга част успява да се престраши, но се изморява, задъхва и отказва още на „първия етаж“.

Истината е, че успехът изисква да влагаш повече усилия в началото, за да получиш по-малко, като заветната цел е  да обърнеш формулата – с по-малко усилия да получаваш повече. Връщайки се на стълбите, то в началото на своята кариера всеки един от нас е неопитен и неподготвен за предстоящото му изкачване. Усилията, които трябва да се вложат за преодоляването на едно единствено (най-вече първото) стъпало ни изглеждат умопомрачителни. Тук е наложително да се отбележи, че за различните хора е наложително различен период от време за подготовка – търпението да издържиш самата (в повечето случаи) скучна „тренировка“ също е част от учението и успеха.

Успявайки да преминем през първото препятствие, всяко следващо изглежда по-лесно. Опитът нараства, а с него и амбицията за изкачването на още едно ниво, а след него и на още едно, и още едно. Организмът свиква с натоварването и дръзне за по-голямо натоварване, по-голямо предизвикателство.

Аз избрах стълбите, а ТИ?

ПП: Не забравяй след като изкачиш върха, да погледнеш надолу – сигурен съм, че там ще забележиш немалка част от своите познати, които все още продължават да чакат техния асансьор…