Баш Майстора за собствения бизнес, работата, живота и парите
Как да мислим като предприемачи, за да се издигнем в кариерата
29.06.2015
Асансьорен успех
08.07.2015Баш Майстора за собствения бизнес, работата, живота и парите
Сигурно си спомняте госпожа Баш Майстора (както се беше кръстила една анонимна читателка) и нейната градивна критика към мен и доста български предприемачи. Силното ѝ чувство за правда я накара да ми изпрати още един имейл, в който представя нейната гледна точка на щастлив служител за собствения бизнес, работата на трудов договор, парите и живота като цяло.
Въпреки че не съм съгласен с доста от нещата, които казва г-жа М, вие преценете дали тя е права или не, след като прочетете статията. Ето и нейното писмо (правописът е запазен, като съм изтрил само частта с личните ѝ нападки към мен и защо не ставам за директор на мина, но това е друга история):
„Здравей Стойне,
Не бях влизала в тази поща отдавна, но мисля, че ще ме разбереш като вземеш предвид какъв е живота на наетият служител. Не всички хора на света могат да се наслаждават на безгранична свобода и време. Има и по-глупави, страхливи и неамбициозни хора, които само дърпат хомота приведени и нямат възможност да погледнат слънцето заради капаците с които капитализма ги е затиснал.
Нищо де, по-добре късно отколкото никога да ти пиша. Прочетох ти писмото, погледнах ти и сайта, благодаря за отделеното време, че си посветил цяла статия на мен. Чувството да те припознае някой, пък било и то с ирония е лъч светлина, в иначе сивото ежедневие с което се сблъскват редовите служители, които не са се престрашили да зарежат скъпоплатената си работа и да станат предприемачи.
В този ред на мисли искам да те питам, какъв ти би бил съвета, ако ти кажа, че мечтата ми е да съм ядрен физик и да работя в АЕЦ? Как мога да получа свободата да работя за себе си и да бъда предприемач в тази сфера – силно се надявам, че отговора ти няма да е в стил – всичко е възможно, стига човек да го иска и да работи за постигането му, защото това би значило да си построя сама ядрена централа. Но да оставим иронията и сарказма 🙂
За качествените мениджъри
За това дали си успешен мениджър на 40 или 50 си прав, че не е гаранция,че ще са успешни, но „Повечето 50-годишни не са виждали и половината на това, което аз съм виждал в работата“ ми се струва не на място. Наистина не знам всичките хора си общувал, но смея да твърдя, че по-голяма част от мениджърите с които знам, че си се срещал са доста опитни. Говоря за наистина мениджъри, а не за хора които титлата им е мениджър, но реално не управляват нищо освен себе си…
За мен е нормално качествените мениджъри да са на години, не заради друго, а заради опита който имат…защото опит се трупа с години ….няма как да прескочиш този процес …не случайно в цял свят мениджърите на високо ниво са на тези години …дори и в модерните ИТ може да имаш собственик или CEO който е млад, но всички други са хора с опит на години …и ако махнеш ИТ и старт-ъпите всяка една друга фирма в която и да е индустрия се ръководи от хора на поне 45 години.
Наемен служител или свободен предприемач
Прочетох и твоята статия за „Моята история и етапите в личните финанси, които преминах“ и бих искала да ти споделя още една гледна точка по темата – а именно моята. Това го правя заради усещането което остава в мен, че за теб всички които работят за някой друг са зле платени, не разполагат с времето си, стигнали са тавана на развитието си, не са инициативни и т.н. Няма как да не се съглася с теб, че наистина като работиш за някой друг, реално ти му изкарваш в пъти повече отколкото той ти плаща, тука спор няма…
Но също така е важно да се погледне и от другият ъгъл, колко му изкарваш и какво той ти дава в замяна. Казвам какво, а не колко защото има и неизмерими в пари неща. Затова говоря само и единствено от моята камбанария и реших да използвам моята лична история за пример защо понякога е по-добре да си останеш обикновен човек в миманса и да водиш „сив живот“, както ти го наричаш. Както и харченето на пари за неща които според теб са само разходи и целящи да ни покажат пред комшиите.
Също като теб, аз нямам никой който да ми помага в живота. Сама с мъжа ми сме постигнали всичко. Били сме много амбициозни, бачкали сме денонощно като сме били по-млади, работното време от 9-5 не ми е било никога познато. Занимавала съм се с неща които въобще не са ми влизали в трудовата характеристика, сама съм се бутала между шамарите и съм искала да ми дават тези задачи.
За някои хора това е изглеждало като натегачество, и съм чувала подмятания „тая па, кво се натиска да работи по нощите, вместо да си ходи дома, ще ми ближе задниците на тия тъпаци…Шефка няма да я направят“ но истината е, че на мен ми е харесвало и така съм се разнообразявала от рутината и съм учела нови неща и въобще не съм лизала ничии задници.
Дотук според мен няма разлика от собствения бизнес, както ти го описваш – бачакш по много, занимаваш се с неща които не си правил преди и т.н. Също така през годните неведнъж с мъжа ми ни е минавала мисълта да зарежем всичко и да захванем нещо свое, но не страха от провал ни е спирал, нито излизането от зоната на комфорт (много популярен израз напоследък), а факта, че тогава все сме били въвлечени в нови и нови интересни проект, за който сме си казвали, нещо ново е, нека да го научим и после ще се махнем.
Постепенно през всички тези години докато отлагахме момента на собственият бизнес, бавно и славно изкачвахме тази, така подигравана от теб, корпоративна стълбица. Вярно не е била със скоростта с която ни се иска, налагало се е да сменяме работодатели, но май навсякъде пътя към успеха не е права линия все нагоре…. Но през това време не сме спрели да живеем и за минута, когато не сме на работа, пътуваме, занимаваме се със хобитата си, отглеждаме три щастливи и здрави деца и осъзнахме, че и работейки за някой друг не ни е толкова зле. Стига работодателят ти да е читав, той ще те възнагради подобаващо.
И пак казвам, не е само с пари. Ще ти дам пример, мъжът ми има 55 дни платен годишен отпуск, аз имам 49 дни защото хората за които работим, знаят, че когато се налага работим безотказно все едно е наш собствен бизнес. Като се замислиш, това са почти 3 месеца в годината платена отпуска. И двамата сме на принципа, че като сме почивка това значи почивка, и никой от нас не си и помисля да работи докато прекарваме време заедно – няма модерни телефони, няма интернет, няма поща. Същото важи и за времето вкъщи ..има неписан закон, че всички сме на масата в 19:30 и до 22:00 (докато децата не си легнат) работата е тема табу.
Пътуването…
Най-голямото (единственото) ни хоби е пътуването, за нас това е начин да видиш света и да обогатиш себе си по най-добрият начин. Независимо, че и двамата пътуваме не малко по работа, всяка свободна минута пак е на път. Опита, който децата получават е безценен за тях. Освен, че виждат неща за които четат в книгите или учебниците, докосват културата и мисленето на другите хора по начин по който не може да бъде постигнат ако не се пътува. С мъжа ми се оприличаваме като пътешественици, не като туристи, защото често тръгваме без ясна посока и идея къде отиваме, къде ще спим и какво ще видим.
През живота си не сме отишли никъде организирано на екскурзия, с гид, предварително платен хотел и ясен план какво ще видим. Това не е за нас, ние искаме да се потопим изцяло в местната култура и атмосфера. Когато пътуваме много често си наемаме къщи в които собствениците живеят и така прекарваме време сред местните. Ядем с тях, спим с тях, гледаме как се карат, после как се сдобряват, как баща наказва дъщеря си, че е закъсняла, как майка ходатайства пред баща да даде ключовете от колата на сина да излезе, забавляваме се и страдаме с тях.
Не един и два пъти сме били гости на рождени дни, кръщенета, сватби, погребения, приятелски сбирки, мачове между 5-то дивизионни полуамотьорски отбори по крикет в Индия където племенника на собственика на къщата е дълбока резерва и има нулева двигателна култура. Или на селският турнир по мятане на трупи в Шотландия където нашият домакин е 4 кратен шампион. Децата ни са същите и обичат този авантюризъм и се радвам, че сме го отгледали в тях.
Смея да твърдя, че сме постигнали един доста добър стандарт на живот който иначе със собствени усилия нямаше да имаме все още. Казвам все още, защото имаме доста познати и приятели, които се захванаха със собствен бизнес в нашите сфери и до момента не са стигнали до същото ниво на възнаграждение като нас. Да , те работят за себе си, но времето с което разполагат се оказва доста по-малко от това с което ние разполагаме. Вярно е, че каквото изкарат остава за тях, но ако се сравняваме с тях, реално ние изкарваме повече бидейки платени „роби“.
Също така знам, колко пари аз изкарвам на моите чорбаджии, но съм и реалист до някъде и знам, че те са фирма на 250 години опериращи на 180 пазара и няма аз как да ги настигна за 5-10-20, а каквото и да си говорим ние живеем сега и искаме да видим света сега. Ако имах собствен бизнес не мисля, че щях да имам парите нито времето да мога да заведа малкият ми син до Галапагос за да види къде Дарвин е развил теорията си за произхода на човека защото в училище учат това и на малкият му е интересно какво точно е видял Дарвин там.
Нямаше да мога да заведа големият син до Аляска да наблюдава косатките, защото това са любимите му животни, или да отидем до Чили и Перу, да се докосна до древните култури там, да може дъщеря ми да се гмурка в Големият бариерен риф и да се радва на рибките които били като от ‚Да намериш Немо“. Да строим къщи подслони в Индонезия за хората пострадали от тайфуните там, да отидем до Патагония и да се насладим на невероятната природа. Да осъществим заедно младежката мечта на мъжа ми и да пътуваме по Транс-сибирксата железница, чак до Владвосток като се отбием през Манчурия и живеем в юрта по монголските степи.
Знам, че според теб това са разходи които не осигуряват пасивни приходи след време, нито са инвестиция в нещо смислено, но все пак човек трябва и да живее. С мъжа ми сме решили, че единственото нещо което децата ни ще получат от нас е възможността да видят света, да се научат от него и да получат добро образование. Нито мисля да им оставям жилища, нито пари на готово нито нищо. Да се оправят сами в живота, ако не могат, значи сина ми ще научи от първа ръка теорията на Дарвин.
На нас като останем сами след като децата излезнат да учат, ни трябва един двустаен апартамент който се поддържа лесно и това е. И без това със средната продължителност на живота в БГ, няма да ни трябват много пари за живот на старини. Пък и индивидуалната пенсионна схема с акции и вноски в чужбина осигурена ни от „манипулативният“ ни работодател, се надявам да ни гарантира достойни последни години.
За лъскавите коли
Много често повдигаш темата за лъскавата кола, как е ненужна инвестиция и само губиш пари от нея… Ами какво да ти кажа ..ние на година минаваме по 60,000-70,000 км из пътищата на Европа (ако можеше и до Чили или Конго щяхме да ходим с нея) . Може и съседите ми да си мислят, че снобарея и живея показно, понеже на всеки три години се взима най-големият модел високопроходим автомобил от най-популярната японска автомобилна марка, но мен по ме вълнува колата ми да е изрядна и здрава и да няма шанс да се развали в 02:00 в околностите на Кируна прибирайки се от къщата на дядо Коледа в Лапландия и си спрял да гледаш северното сияние отколкото какво ще си помислят съседите. Защото като си с три деца и навънка е минус 29, последната ти грижа е какво мисли съседа или какво разточителство си направил.
Факт, е че тази кола която струва колкото 3 стаен апартамент в „престижен“ южен квартал като Манастирски ливади, след 3 години е загубил 75% от стойността си (пък като сложиш и каско и гуми ме е срам да ги смятам нещата), но за нас има много повече от монетарно изражение това. Защото сме заедно с децата, прекарваме качествено време в сигурна обстановка, и най-важното мислим, си че правим нашите деца по-добри като им показваме света. И да, знам стойността на парите защото знам как се изкарват, големият ми син все още има нокия с фенерче защото в 11 клас не му трябва айФон. Има си компютър вкъщи, в училище е пратен да учи, не да се снима и тагва.
Всички тези неща ти ги казвам, не за да ти се хваля, а за да разбереш основната ми идея защо да работиш за някой друг не е само лошо нещо. Заплатени сме мисля добре и най-важното, имаме доста време за нашите хобита и интереси. Но и в двата случая (служител или предприемач) трябва много блъскане и постоянство, друг начин няма.
Ние лично сме преценили, че този вариант е по-подходящ за нас и пак сме доволни от постигнатото. Според мен най-добре е човек да се занимава с това което го прави щастлив.
Айде ще те оставям, че стана късно, но както ти казах и преди, когато смятам, че нещо не е наред си казвам.
С уважение,
М.”
Това беше писмото на М. Мен ме накара да се замисля, за вас не знам. От всяка човешка история и съдба може да извлечем нещо, което да ни е полезно и да ни помогне в нашия път. С Баш Майстора може и да имаме известни различия, но за едно нещо ще се съглася с нея – човек трябва да прави това, което го прави щастлив.
18 Comments
Експозето започна обещаващо, но на финала пуснах ръцете от главата си само, за да скролна към коментарите. Това може би е романтичният разказ за българската мечта, но той е толкова сюрреалистичен, че чак дразни.
Разбира се, че в подобна на авторката ситуация е по-правилно да останеш на щат. Но такива ситуации в България са статистическа грешка, неочакван глич в системата, която иначе функционира по съвсем друг начин. Ако си трудолюбив и имаш много много късмет, можеш да се разхождаш спокойно до Галапагос и да пътуваш до Шотландия без резервация. Не вярвам в България да има повече от 3-4 хил. наемни служители, които да могат да си го позволят. Ако си трудолюбив и имаш малко късмет, можеш да си позволяваш Майорка с ваучери, круизчета, защо не Бразилия, защо не Тибет… Може би 70-100 хиляди българи в България могат да си го позволят. Ако си трудолюбив, но нямаш никакъв късмет, не познаваш режима от 9 до 5 и нямаш 40 дни платен отпуск. Имаш 12-часовеи смени, в които влизат нощни на Коледа и Великден. Осигуряват те на 370 лв., караш 17 годишен ФИАТ на 200 000 км и изкарваш, колкото да спестиш 50-100 лв. на месец за 5 дни море в Турция, Гърция или в най-лошия случай в Приморско.
Да, животът има цвят, има вкус. Всеки иска да го види, да го опита, но въпросът е как това да стане, когато се елиминира факторът късмет. Питам се какво ще стане, ако синът на авторката не избере да работи и да се развива в ИТ сферата? Още повече, какво ще стане, ако тръгне по пътя на родителите си, но не попадне на топработодател като IBM, HP или някой голям аутсорс? И наистина ли майката със спокойно око ще гледа как синът ѝ се гърчи в АЕЦ Козлодуй за 1000 лв., примерно, но няма да му даде нужния начален тласък, за да преосмисли кариерния си път в името на това и той да може да изживее живота си човешки?
Когато една красива история е прекалено далеч от контекста на реалността, няма как да бъде приета сериозно. Такъв стандарт не е нещо космическо, разбира се. В Дания и Швеция до голяма степен това е разказът на средната класа. В България вероятността от заплата да достигнеш до това ниво е нищожна. На другия полюс е перспективата да задържиш за себе си част от благата, които си произвел, вместо любезният български работодател да ги присвоява под формата на скрити осигуровки, обидно заплащане и варварска експлоатация.
Не знам, ама ми се струва, че написаното е плод на болен ум и описва живото, такъв, какъвто би искал да бъде, а не какъвто е в действителност. Най-малкото, за да води по-горе описания живот, госпожата и господина трябва да са минимум директор и зам-директор на ЧЕЗ или друго подобно дружество.Само разходите по описания автомобил са 2000 лв. на месец с горивото, а се говори за 3 деца и други екстри, скъпи пътувания и тн…. За мен това са фантасмагории на луд! Отпуската също няма да я коментира, 60 дена отпуска в голяма корпорация, на ръководна длъжност 🙂 Да бе, да…. Аз поне не съм чувал!
Ами нормално, учебната година свърши и учителките са в заслужената си 40+ дневна отпуска … 🙂 Бих заложил на географка, неомъжена или разведена, без деца 🙂
Привет на всички,
Историята звучи чудесно. Честно казано ми харесва и то много. Кара те да погледнеш нещата от друг ъгъл. Да видиш, че монетата има и две страни. Смятам, че тя би имала истинска стойност, ако авторката сподели реални данни с нас, а не просто цифри, извадени от контекста. Статиите, мислите и съветите, които аз и колегите ми предприемачи (и добре платени служители) са базирани на истински данни. Колко, за колко време, с какви усилия, как, как може да стане по-добре и т.н.
В момента съм в САЩ и още от запознанството си с хората, директно ги питах с какво се занимават и колко печелят. Всеки си казва и го приема добре. Иска ми се и в нашата страна да стане така. Споделянето на истински опит е ключово за бъдещите постижения. Дано повече хора го правят и всички да бъдем по-успешни.
Поздрави,
Николай
Жената ви дава примери от реалния живот, ама Ганьо Балканси пак си знае, такова животно нема. Примерно правят по 4 хилки на месец и двамата, което е възможно при положение че имат толкова много отпуска, явно са ценени служители. И какво им пречи да имат 2000 лв разходи по колата, не ми се смята, но да примем, че цифрата е реална. Казва ви, че главно я интересува пътуването, т.е не дава пари по заведения, или глупави технологични играчки….
Тя просто много добре си е направила сметката за алтернативните приходи. Минимум една , по-скоро две години, докато почне да има някаква печалба, да не говорим, че да стигне 3-4 хилки на месец може да и трябват 5 години. През които ще и се скъса задника от бачкане и няма да има Галапагос и Аляска.
Т.е за около 4-5 години ще са вътре по към 200-250 хиляди на човек!!!!
Интересни коментари 🙂 Аз да кажа, че госпожата иска да остане анонимна и не знам дали това, което казва е реално или не. Там, където съм работил има такива заплати и познавам семейства с цитираните заплати. Не е нещо невъзможно. Да, сигурно са не повече от 0,1% от всички служители. Мен госпожата ме накара да се замисля и да видя и другата гледна точка.
Много пъти съм мислил (още докато бях наемен мениджър) дали имам реален шанс да стигна нивото на госпожата и нейния съпруг. Да, може би, след 10-ина години и в друга компания, защото в тези, в които съм работил двете неща са несъвместими – висока заплата и такава отпуска. Или имаш висока заплата и си 24/7 на разположение или по-ниска заплата и повече свободно време (но пак 30 дни платен отпуск на година е максимума за недържавен служител). За мен, обаче, тези 10 години при шанс максисум 50/50 да стана CEO на неголяма компания се оказаха много като време и малко като процент шанс да успея.
Важното е да си доволен и щастлив от това, което правиш. Ако г-жа М си е намерила нейния рай на земята, мога само да я поздравя.
Много хубаво ги е написала нещата госпожата, а от мен едно ЕВАЛА на Стойне, който публикува отговора на жената и е отворен към гледни точки. Историята, която тя разказва е доста сходна на моята. Постигнал съм си всичко сам с много бъхтане – до 20 часа на ден съм стигал и то когато заплатата ми беше 1.5к в лева. Много хора ме гледаха, все едно съм луд, с коментари от сорта на описаните по-горе. Аз грам не съм обръщал внимание, защото моето лично убеждение е, че каквото научиш и осъзнаеш – било то житейски или професионално (което доста често е едно и също или много сходно) няма кой да ти го отнеме. В последствие, докато другите си взимаха същите тия 1.5к в лева и си тръгваха в 6:00 вечерта, мен ме повишиха няколко пъти, а после, когато дойде момента да си сменям работатата с по-сложна и по-предизвикателна, на по-висока позиция, но и с много повече риск от провал, не само, че не ми беше трудно да бъда предпочетения кандидат, но и цялата ми инвестиция от преди като време, нерви, безсънни нощи и много, много умора ми позволиха отново да съм успешен и отново да бъда повишен.
Преди да започна корпоративната си кариера имах малка фирма за асемблиране на компютри, която след година дейност приключи безславно и ме остави с 5 лева в джоба (буквално). Това за мен също беше безценен опит, от който извадих много и разнообразни поуки.
Може да се каже, че съм пробвал и “2та “вкуса” и ще ви кажа, че независимо дали предприемач или служител има един общ знаменател на успеха и това е ЗДРАВОТО бачкане.
До нас има едно малко магазинче за хранителни стоки, което същестува вече 15се години и не могат да го съборят никакви по-евтини вериги. Защо? Защото въпреки че има площ 25 квадрата вътре винаги има всичко, което искаш. Ако го няма и питаш за него – утре ще го има. Човека зарежда по малко от много неща, съобразени с желанията на клиентите си и го прави всеки ден. Освен това – работи до към 1 през ноща всеки ден. Хамалува яко, но съществува като собственик на магазин с добър оборот и лоялна клиентела!
Другата “тайна” съставка е да знаеш точно какво искаш и всеки ден да работиш за неговото постигане. Всяко едно мое действие на работа е стъпка към моите цели и това някак си, също може да бъде преведено на “предприемачески” или “служителски” език.
Независимо дали си служител или “частник” – ПАК работиш за себе си. Винаги!
Хубав ви ден! 🙂
Дали човек е наемен служител или работи за себе си, най-важното е да е щастлив!
И, Да – има такова животно 🙂
Познавам хора /и на ТД, и със собствен бизнес/, които живеят по описания начин!
Страхотен разказ и лична история …
За мен хората се делят на 3 вида –
1) такива, които са предприемачи и ги пали искрата ( No matter what ! – без значение income, място, час );
2) такива, които са принудени да работят и не харесват работата си;
3) такива, които обичат работата си, както с авторката
На мен ми се наложи да работя от 1 година, тъй като ми фалира бизнеса и започнах с други начинания. Никога не мога да си помисля, че ще работя цял живот като наемен служител. Не казвам, че е лошо, просто попадам в категория 1)
Изводите са много, въпроса е, че има различни хора, различни цели, различна мотивация. И не е необходимо да си фирма на 200 години и да оперираш на 180 пазара. Иновация може открие съвсем неразработен пазар. Хора стават милиардери за 1 година, а милионери за една нощ с мобилен апликейшън blockbuster…
Благодаря за добрата статия 🙂
Определено трябва да се каже че написаното от Бав Майсторката ме замисли. Но по-скоро защо нещо не се връзва с мен. Ще кажа едно – не знам дали разказа й е истина, защото аз такива хора не познавам. НО ако е истина – евала на жената! Уцелила е пътя. Ако е щастлива и на стари години, пак евала. Знам от майка си, че на човек и на 80 години му се живее, и ако не е мислил за старините си, ще разбере че е пропуснал нещо важно. Лично на мен ми допада идеята за предприемачество, защото по-големия процент успели предприемачи имат толкова щастливи старини, колкото и младини. Бих искала да попадна в тази категоря. Живях и в други държави, и съм видяла свят не като турист, а като местен. Това също е ценно за мен. Аз обичам този опит повече.
Държа да кажа нещо по-важно обаче. На тази земя има влак за всеки. Ничии живот не може да бъде повторен от други хора по същия начин. Ако авторката живее живота си така и го е наредила така както е успяла, няма никаква гаранция, че някой от прочелите статията, ако тръгнат да опитат същото ще получат същото. Даже се обзалагам че ще се провалят болезнено и че съжаляват. Има хора предприемачи, авантюристи, служители, обикновени мениджъри, и какви ли още не групи. Аз се пробвах в две от тези, и сега като freelancer изкарвам колкото ми плащаха в офис. За чии ще искам пак да се върна в офис? Само ако ми предложат повече, и успея да запазя страничните си доходи. Тогава ще е якото бачкане и аз го привестствам с двете си ръце. И пак след време ще искам да съм си предприемач. Офиса за мен е само временна работа, която да ми даде финансов старт, и после излитам сама 🙂 За истинските предприемачи тръпката от живота е създаването на нещо, неговото управление, и се обзалагам че и те имат време за пътуване, но със сигурност не и просто да се припичат на плаж с празна глава. Може би за малко да, но като цяло знам че все нещо им бръмчи в главата, все ще им хрумне някаква идея… И така, тия неща е ясно че не са за всеки, и знам че авантюристичния тип хора, не намират никаква ценност или смисъл в това, както аз не си падам просто по пътуване без цел, или до необмислено пътуване само и само да бъда изненадана. Не съм такъв човек просто. Това мен лично не ме радва. Радва ме като си го планувам и знам какво правя. А той живота винаги ще ме изненада с нещо. Колкото и планове да си правя, живота изненадва. Не ми трябва и аз да се изненадвам. Обичам да планирам и по пътя към целта си да бъда изненадана (често по-приятно от очакваното). Обичам да ида в друга държава и да поживея няколко години и да видя зора там. Да разбера реално как живеят хората там. Само от кратък престой това не може да се разбере. Няма как. Не колекционирам пътувания, а ЛИЧЕН ОПИТ. Ако не съм гладувала години заедно с бедните хора в Тайланд, това е пропуснат опит. Ако съм, това е научен опит. Другото е просто фактология, в стил “Научихме че живеят бедно и видяхме колко са гладни”. Само това е неприложима фактология в живота.
Аз не завиждам на никого. Нито на най-успелия, нито на най-бедния. Уча се от хората, чиито живот ме вдъхновява. Животът на авторката е примамлив, но в дългосрочен план няма да ме направи щастлива. Едни хора мечтаят за такъв живот, други не. Различни сме. Аз знам от сега, че колкото и да бачкам за някой, няма да имам 60 дни отпуска, ако ще всеки ден да се моля, свещи да паля, и какво ли още не… Няма да стане просто. Затова търся друг път. Затова много хора търсят този друг път. Живях в друга европейска страна, с един от най-високите стандарти, и мога да кажа че там си скъсват задника от работа, от допълнителна работа и мислят постоянно как да изкарат повечко, защото данъците са тежки и големи. И те искат да живеят, но почиват само лятото и малко за коледа пътуват в друга страна. Не ми се струваха нещастни. Напротив. Бях на start-up event там. Хората ги палеше да измислят неща, фирми, разказваха за живота си. Беше изключително, атмосферата. Страната е една от най-иновативните и в Европа, и в света. Защото нямат време за почивки и пътувания, и защото климата им е тежък и ги е калил да са борбени. Възхитих им се съвсем искрено.
Моят коментар взе че стана доста дълъг, така че спирам тук. Надявам се някой го намери за полезен.
Историята е интересна и честно казано не виждам особен конфликт между двете теории.
Ако човек подхожда на работата си в голяма фирма както би подходил един предприемач към собствения си бизнес – с отговорност, инициатива и респект, в много случаи, особено в големите световно наложили се фирми, може да се постигне добър стандарт.
За отпуските съм съгласна по-скоро с читателката, в собствения бизнес никога не може да обърнеш гръб на работата дори за 3 поредни дни. В голяма фирма имаш подкрепата от други специалисти или мениджъри.
Така че, дали ще избереш да си наемен служител или предприемач е въпрос на лични интереси, способности, желания и, естествено, сферата в която се развиваш.
Съветите които чета в smartmoney, могат да помогнат и в двете ситуации.
Аз самата съм обиколила половината свят със заплатата и годишния отпуск на средно ниво администрация в голяма фирма, защото мога да балансирам добре личните си финанси. ОК, амбицията ми не се простира до тук, но няма нищо лошо в това на други хора да им се струва добро ниво и среда за развитие.
Всеки решава за себе си какъв професионален път да избере, но добрите финансови съвети обикновено са универсални.
Не мисля, че с 4к на месец ще може да си позволиш подобни екскурзии и толкова скъп автомобил. Аз изкарвам близка сума и не си и мисля за екскурзии, където само билетите за двама в двете посоки са 4к. Нито карам лъскава кола за 70 к евро, колкото струва тристаен в Манастирски.
Ако е мениджър на голям отдел вероятно жената изкарва тройно по-големи суми – с тях би могла да си позволи споменатите блага.
А това е частен случай. Познавам много хора на по 40-50 г, които нямат подобен живот.
За автомобила не знам. Аз имах един ефтин и той ме съсипа финансово докато го стагнах.
Но за екскурзиите не съм съгласна. Моите мениджъри не изкарват по 4К камо ли аз, но мога да си позволя да пътувам извън Европа (Азия и Южна Америка, не азиатската част на Истанбул).
Когато това ти е хоби знаеш как се търси хотел, билети, оферти, намаления за редовни пътници. Има много блогове, които го обясняват надълго и на широко.
Отклоних се от темата, но ако изкарвате над 1к-1.5к това е възможно! Ако мечтата ви е да идете в Перу или Нова Зеландия не се плашете от надутите цени на туристическите агенции. Може да се справите. Подходете към пътуването като към бизнес проект, проучете добре, гледайте поне година напред, ще стане.
Всичко звучи що-годе прилично, до момента със 60-дневната работна отпуска! Хора, това са 3 месеца в годината, добавете и официалните празници, коледи, великден и нова година, че тез хора явно не бачкат повече от 8 месеца в годината, от които именно вадите официалните празници и уикендите….
Че няма как да стане това, много добре знаете – от Америка тръгва, имаш си някакви си дни отпусчица, ако си по-старши или с някакъв проблем, може да изкрънкаш до 25 раб. дни отпуска, магистрат или депутат си, ако са малко по-дълги отпуските, но пак стигат не повече от 40-45 раб.дни.
За 50 раб. дни отпуска, десйтвително трябва да работиш по 24 часа, без почивен ден, за да може тази отпуска да бъде гарнирана с поне 5 хиляди лв. заплата за единия само, тъй като и колата, и децата, а и екскурзиите изискват доста добри ежемесечни, стабилни и гарантирани доходи.
Та така… звучи супер, Дано Е истина!
За съжаление част от коментарите показват колко ограничен и завистлив народ сме. Живея живота, подобен на гореописания, защото имах смелостта да напусна зоната си на комфорт (сигурната работа, макар че такова животно няма) и да спра да слушам какво ми говорят останалите. Не съм предприемач, но имам предприемаческо мислене и точно затова съм ценен кадър. Когато работя, нямам усещането, че работя. Ако шефовете утре ми кажат, че за известно време нямат възможност да ми плащат, вероятно пак ще работя същото. Имам спестени пари, защото по този начин си осигурявам спокойствие. Човек, който е поне малко финансово грамотен, заделя по нещичко и не харчи цялата си заплата до последната стотинка. Голяма част от парите, които получавам, харча с кеф за пътешествия, които организирам сама – хем е по-евтино, хем по-забавно.
Без значение в коя точка на света живее, всеки може да промени това, което не му харесва, стига да има топки да го направи (извинявам се за леко циничния израз). Всички останали стоят и мрънкат колко е несправедлив животът и как еди кой си бил на Малдивите, а той не може… А този “някой” просто може би няма последния модел телефон и за него е по-важно да отиде на Малдивите. Въпрос на приоритети!
И не си мислете, че аз не съм попадала на “лоши” шефове – научила съм каквото мога от тях и съм продължила напред – на ново място, с добри колеги и шефове. Човек трябва да мечтае и да дава най-доброто от себе си. Ако на едно място не го ценят, това не означава, че няма да го оценят на друго място. В ерата на интернет можеш да си работиш от плажа в Санторини за човек, който е на хиляди км от теб – в САЩ например. И това не са празни приказки – има милиони хора, които го правят. Но не става само с говорене и завиждане, трябва и малко акъл!
Тук трябва и да се погледне от тази гледна точка, а именно кой какво има да губи. Ако си обикновен служител в малък град, с ограничени възможности, взимаш 600 лева чисто – то собственият бизнес е една добра алтернатива. Ако от собственият бизнес започнеш да изкарваш 1000-1200 чисто на месец, то отиваш на двоен доход от това, което си изкарвал като служител. Но ако си висш мениджър или много добре платен служител със заплата 3-4к и нагоре, то започването на собствен бизнес може да те свали много надолу, ако не е успешен. Така че, да си служител си има и своите плюсове, но този тип служители, които взимат 3-4-5к лева, за тези пари, те живеят в офиса… Няма как да стане така, взимам 5 000 лева, и си тръгвам в 5 следобед. Ако искаш кариера и висока заплата, трябва да се лишиш от някои неща, най-често от свободното време. Но както се каза и горе – хората се задоволяват с различни неща. Понеже работя в голяма международна компания, горе-долу знам нивата на заплащането по средните нива на фирмата, спокойно мога да кажа, че супер много хора си работят от 10+ години на една и съща позиция, вършат едни и същи неща, взимат 1200-1300 лева чисто, и въобще не мислят за напускане, собствен бизнес или каквото и да било. Институционализирали са се до такава степен, че за тях седейки в тази фирма до пенсия едва ли не, е единствена алтернатива.
Но ако госпожата по-горе действително е успяла да постигне висока заплата, 60 дена отпуска и вътрешно удовлетворение и щаствие, мога само да се радвам за нея 🙂
От моя гледна точка, историята на жената си е добре и съм съгласна с горните коментари, че човек трябва да прави това, което го прави щастлив. Всеки човек има своите мечти и от учител, до предприемач и астронавт разликата е в нагласата и амбицията /и много до голяма степен в средата на израстване/ и няма нищо лошо в това някой да мечтае с много труд да се изкачи по така наречената корпоративна стълбица.
Това, което не одобрявам е начина, по който е написано писмото на въпросната госпожа. Ако изключим съдържанието и построяването на изложението и просто следим тона, намеците и нападките… това за мен не са думи на щастлив от живота си човек, това е доста злостно писмо, което вместо да излага дадена позиция я защитава. Хората, които вярват в това, което правят, нямат нуждата да го защитават по този начин. Като онагледяване на това, мога да дам коментарите на г-н Стойне Василев.
Поздрави
Здравейте г-жо Маркова,
Благодаря Ви за коментара. Съгласен съм, че всеки трябва да следва щастието си, независимо от обстановката, в която се намира. Всеки си има своите комплекси – аз също, но работя върху тях, за да съм във вътрешен мир със себе си. Доколко успявам, това е друг въпрос 🙂
Поздрави и успех!