„Ако работим здраво за нещо, което не харесваме, се нарича стрес. Да работим нещо, което обичаме, се нарича страст” е една от любимите ми мъдрости. В тази статия ще говорим за работата и по-скоро за тази, която мразим и ни довежда ежедневно до стресови състояния. В наскоро проведено допитване, направено сред 2,000 служители във Великобритания, над 80% от хората са нещастни в работата си, но се страхуват да я напуснат, защото нещата в професионален план ще се влошат.

От същото проучване се вижда, че близо 66% от хората са икономически роби, т.е. те се чувстват като в капан на настоящата си работа, но са безпомощни да я сменят или да напуснат, защото разчитат на тези доходи за плащане на месечните си сметки. Над 63% от участниците в допитването споделят, че се чувстват депресирани и завиждат на хората, които упражняват желана професия. Резултатите от подобни изследвания в САЩ показват същата тенденция.

Ако се направи подобно проучване в България съм сигурен, че не повече от 5% от хората ще кажат, че харесват (или поне не мразят) работата си. Дори да сте един от тези хора, шансовете да поискате за правите нещо друго след време са много големи. У нас, освен дълбоко вкоренената ни черта за оплакване, никой не иска да работи за някой „тарикат” шеф или собственик. Изобщо, омразата към „чорбаджиите” има дълбоки исторически корени. Разбира се, това отношение към много от работодателите е напълно оправдано. Кризата и увеличаващата се безработица превърна трудовия пазар от „служителски” в „работодателски”, т.е. в много населени места важи максимата „Дай ми безработица и ще има роби”.

Тези, които работеха малко, останаха без работа. Тези, които работиха повече, сега компенсират липсата на техните колеги, а тези, които живееха, за да работят (а не обратното), сега са железни мултитаскинг машини без личен живот. Това поражда стрес. А той не води до нищо добро. Засега не съм чул в България да има смъртен случай от преумора, но в света има доста такива инциденти.

Ако се опитаме да разберем какви са причините голяма част от хората да мразят работа си ще стигнем до максимата „Корпоративният свят е жесток”. На всяко място, където се съберат повече от 4-5 човека, започват да действат законите на джунглата. Представете си две ситуации. В първата вие работите в дадена компания, където започва нов проект. Големия шеф ви събира няколко човека от различни отдели и ви казва, че вие трябва да го направите. След това ви разпределя работата и „назначава” най-некадърния за ръководител на проекта. Колко от хората са щастливи? А да, онзи дребен мазник (тийм лидера) изглежда доволен 🙂

Ситуация №2: Вие искате да направите малка детска площадка до блока. Събирате съседи със същия интерес като вашия и решавате да действате. В хода на работата избирате с пълно мнозинство Киро от съседния вход да е ръководител на проекта. Всеки от участниците казва с какво може да е най-полезен и работата започва. След две седмици площадката е готова и целия квартал споменава с добро „онези от 254 блок”.

В първия случай, обаче, нещата са малко по-различни. Шефчето разпорежда да се създаде работна група, която да провери дали проекта изобщо може да се осъществи. Тази работна група след около десетина срещи и един месец време дава зелена светлина. Тогава ръководителя прави свое тълкование на това кой какво трябва да прави и работата е разпределена по симпатии. Всички са недоволни. За да се заздрави корпоративния дух се прави тиймбилдинг на Банско. Разходите за тежките софри са записани на проекта. И така след почти година проекта е прекратен, поради бюджетни ограничения. Шефчето получава тлъст бонус, а всички останали Грамота за участие 🙂

Всички, които се намират в ситуация №1 се будят всеки ден с едничката мисъл как трябва да прекарат цял ден на „онова място” и да правят нещо, което мразят с хора, които са им безразлични в най-добрия случай. И така ден след ден, седмица след седмица, година след година… Да, пускате от време на време някое CV, но никой не ви се обажда дори за интервю и накрая съвсем се отчайвате.

Докато разменяте щастието и свободата си за месечната заплата, пред вас изплуват причините да мразите работата си или поне Топ 3 от тях.

Причина №1 Колеги, с които не се разбирате

При мен теста за колеги, с които ще се сработим е сравнително прост. Ако с този човек бих се запознал извън офиса (т.е. трябва да ходим на едни и същи места, за да се засечем) и бих излязъл поне веднъж на кафе с него (т.е. има за какво да си говорим), значи ще се разберем някак си. Много ми е трудно да работя заедно с човек, който се движи бавно, работи бавно, говори бавно и дори мисли бавно. Аз съм по-експресивен човек и за да сме на една вълна с някого, трябва да постигнем известен синхрон в действията си. Да не говорим, че работата с колеги-идиоти може да увреди здравето ви 🙂

Причина №2 Свободата, Санчо…

Независимо на кое стъпало си от корпоративната стълбичка, има някой над теб, който ти казва какво да правиш. Съответно, колкото си по-надолу в тази схема, има толкова повече хора, с които да се съобразяваш. Както в горния пример, не е задължително този отгоре да е по-добър от теб. Но той просто е „поставен” там и трябва да го слушаш. Ако той е от тези ръководители, които „делегират” не само задачи, а и отговорност, спукана ти е работата.

Причина №3 Рутина и липса на творчество

Индустриалната революция и промишленото производство са родили разделението на труда. Това не се е променило особено през последните 200 години. Ти си Специалист ТРЗ и ще се занимаваш само с това – ще изчисляваш заплати, ще вкарваш болнични и ще водиш отпуските. Може да искаш да участваш в наемането на нови служители, но не може. Животът по принцип е непредвидим и всеки ден ни среща с нови неща. Това, обаче, не важи за „офисния” живот. Там единственото развлечение между 8.30 и 17.30 часа е онази забавна снимка, която ти изпрати колегата от другата страна на бюрото. През останалото време екселските таблички са най-творческото нещо, което може да правиш. Сложи им малко цвят, живей на ръба 🙂

Тези причини и вие си ги знаехте, нали? Това с нищо не промени чувството ви, че се намирате в един модерен затвор. Сигурно е така. Но, ако не харесвате настоящето, защо не го промените? А, да. Трябва да погледна изследването, с което започнах статията. Хората не виждат светлина в тунела. Не могат да си позволят да търсят нещо по-добро и да мечтаят, защото сметките трябва да се плащат. Аз не мога да оборя този аргумент. Светът е такъв – от аграрен той се превърна в индустриален, а сега и в информационен. Вече не може сам да си произвеждаш храната и да си намираш материали за къщата.

Съветът, които мога да ви дам е „Направете една крачка назад и вижте това, което ви е пред очите от малко по-далече”. Толкова ли е черна работата, на която сте в момента? Ако не ви харесва, как може да я промените или да си намерите друга? Знам, че няма да е лесно и не ви е до това, но как се виждате след 5 или 10 години (любим въпрос на всички HR-и)? Отново сте на същото място и се оплаквате от същите неща? Ако е така, вие сте си такъв и нищо не може да се промени. Това да очакваш различен резултат от едни и същи действия е пълна лудост, затова моля забравете за тази статия, колкото се може по-бързо. Благодаря ви.

За останалите, които искат да вземат живота си в ръце и да не разчитат някой друг да промени тяхното положение, ще кажа „И това ще мине”. Започнете с тази песен, която се казва No stress и я свързвам с една от най-лудите седмици през 2008 година в Аликанте, Испания. Между другото, така ми звъни телефона 🙂