неделя , 4 декември 2016
Бъди какъвто си

Бъди какъвто си

Имам чувството, че искреността и честността постепенно изчезват. Светът се превърна в една голяма театрална сцена и много хора играят различни роли всеки ден. Едни са пред шефа, други са пред приятелите и колегите си, и съвсем различни пред половинките си.

Немалка част от нас живеят живота на някой друг – на героите от телевизионните реклами или на тези, които се очаква от тях да бъдат. Преди почти 3 години си обещах нещо, което спазвам и до днес – да съм себе си, каквото и да правя. Оказа се не толкова лесно.

„Бъди себе си“ – колко просто звучи, а колко е трудно за изпълнение, нали?

В живота ми съм играл доста роли – на добрия син, на послушния служител, на забавния събеседник и още много други. Не се гордея с това. В последните ми седмици преди да напусна работа, професионалният ми живот мина като на лента (за това спомогна и преглаждането на папка „Work“, където съхранявам всички служебни документи, снимки и клипчета). Почти 13 години, събрани в няколко гигабайта информация.

Спомних си всички моменти, в които хората са ме лъгали зад гърба ми или аз съм се правил на такъв, какъвто не съм. Тогава си обещах нещо – каквото и да правя, да съм себе си. Да не се правя на друг и да не живея живота на други. Това и написах в прощалния си имейл към колегите (благодаря на Стив Джобс за най-подходящите думи):

„Времето ви е ограничено, затова не го губете, живеейки живота на някой друг. Не попадайте в капана на догмите, които са да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не позволявайте на шума от мнението на другите да заглуши вашия вътрешен глас. И най-вече, имайте куража да следвате сърцето и интуицията си. Те по някакъв начин вече знаят какъв наистина искате да станете. Всичко друго е второстепенно…”.

Не ми беше лесно да променя нещо, дълбоко скрито във всеки един от нас – показността, неискрените комплименти, байганьовското „Булгар, Булгар“, „Знаеш ли кой съм аз?“, фалшивия стандарт, вещите и професиите, които ни определят, а не нашата истинска същност.

Още от малък не бях като другите. Не мога да кажа, че бях индивидуалист, но не обичах да съм част от тълпата и да правя това, което прави стадото. Когато другите пишеха чингелчета в първи клас, аз знаех да чета и да пиша, събирам и да изваждам, дори да умножавам едноцифрени числа. Още в началното училище имах компютър (през 1986 година беше голямо нещо) и се опитвах да програмирам. Когато всички играеха футбол, в нашия квартал играехме бейзбол. Да не говорим, когато влязох в техникума по икономика, финансите станаха част от моя живот, а не играта на карти в близкото кафе по цял ден, както правеха повечето ми приятели.

Добрият син и брат

Аз съм отгледан до 6-годишната ми възраст от баба и дядо на село – трудолюбиви хора, за които честността и морала са на първо място. Когато започнах училище, брат ми беше на 3-годинки и трябваше да се грижа и за него. По това време стоките от първа необходимост бяха с купони, имаше режим на водата и тока, а родителите ми ходеха на работа. Трябваше да поема доста отговорности на тази възраст.

Като по-голям, аз трябваше да съм „по-разумният“ и да отстъпвам, когато се наложи. От много малък разпознавах парите и пазарувах в близкия магазин, да не говорим колко часа съм прекарал на опашки с пенсионерите за някоя дефицитна стока. Още усещам дъха на нафталин от новите дрехи на възрастните хора. Растях с отговорността, че аз съм добро дете и добър брат.

Отличният ученик

В училище имаше ясно разграничение между отличниците и слабите ученици, и това разделение беше относително постоянно във времето. Първите бяха добри по всички предмети. Аз бях от тях. Бях подготвен по всичко, или поне така трябваше да изглажда. „Купувах“ си одобрението на родителите ми и на роднините с 5-ци и 6-ци. Не бях от тази крайни максималисти, които ревяха на 5 ½, но имах отличен успех.

Това беше с цената на наизустяване на материала, но такава беше системата. Помниш – отличник, не помниш – двойкаджия. За „разбиране“ изобщо не става дума. Защо да се затормозяваш, след като някой вече го е разбрал и ти трябва да кажеш същото. Тази роля ми донесе доста комплекси, от които сега се опитвам да се отърва.

Послушният служител

Да бъдем честни – все още у нас послушният служител е най-добрият служител. Независимо каква глупост се прави в офиса, ти трябва да си съгласен и да изпълняваш, без да задаваш много въпроси. Нещо като в казармата (не съм ходил, но така са ми казвали). Какво да очакваш от организация, в което всеки се е издигнал до своето ниво на некомпетентност и смело раздава заповеди (един шеф даже ги пишеше)? Може ли да не си съгласен?

Още в първите дни на професионалната ми кариера установих, че качествата, които са ценят на повечето места в България са „безропотно изпълнение на заповеди“, „подмазване“, „разговори на по цигара“ и „топене на другарче“. Не мога да се подмазвам, не пуша и не мога да „топя“ другите, затова трябваше да слушам и изпълнявам. След като се ориентирах в обстановката, разбрах че много от нещата, които правим са напълно безсмислени и има по-добър начин. Тъй като не мога и да мълча, ги „споделих“ с прекия ми ръководител. Голяма грешка. Вместо да ми благодаря за добрите идеи, тя ми каза, че още е рано да давам идеи. Да поработя няколко години и тогава.

Самият факт, че съм сменил шест компании и три професии показва, че не съм от най-послушните служители. Винаги съм се стремял първо да променя това, което не ми харесва с всички позволени средства, но когато няма обратна връзка и нещата стават по зле, има само един изход – смяна на работното място. Въпреки това, сега мога да си спомня много ситуации, в които не съм се противопоставял на определено глупави решения, които са довели до лоши резултати.

Всичко това е в миналото – вече не съм дете, не гледам само външните оценки и не съм наемен служител. Но това е само една част от това да бъда себе си. Да живееш според вътрешните си ценности се оказа по-трудно, отколкото си мислех.

Вещи любими

Израснал съм във време, когато почти всички стоки бяха дефицитни – от храната до играчките. Спомням си, че ако нещо се счупи, не може просто да отидеш до магазина и да си го купиш, дори да имаш парите за него. Не беше и толкова лесно да се поправи – трябваше да познаваш точния човек, който работи на частно в свободното си време. От това време ми остана отговорността към вещите, ценя ги и ги пазя, доколкото мога.

Да цениш вещите си и труда, който си положил да си ги купиш е едно, но да ги превръщаш във фетиши е съвсем друго. Покрай истерията с новия iPhone 7, публикувах пост във Facebook, в който написах, че у нас може да видиш клошар с мобилен телефон; Батка с почти ново BMW, зареждащ 5 лева газ, защото “няма пари”; безработни, излизащи от магазин с 50-инчов телевизор; мацка с телефон, по-скъп от колата й; собственик на Бентли кабриолет, живеещ в двустайна панелка (познат от фитнеса ми е) и още много подобни “аномалии”.

Веднага ме обвиниха, че съм против Apple, че всеки имал право да си купува каквото прецени, че iPhone 7 и Samsung S7 edge не били скъпи и се ползвали само за бизнес, че няма нищо лошо да дадеш 2,000 лева за телефон и други подобни. Да, така е. Не съм аз човекът, който да казва какво да купуват хората и какво ги прави щастливи.

Затова ще ви разкажа за себе си и вие да прецените. Отдавна надраснах манията с телефоните. Бях един от първите с мобифон у нас. Имах и GSM през далечната 1999 година, когато трябваше да се редя почти един ден пред офиса на Мобилтел до Централна гара, за да си купя сим карта с 50% намаление (от 500 лева на 250 лева) по случай някакъв празник и да плащам „само“ по 3.60 лева на минута разговор. Имах първия мобилен телефон с 4 нюанса на сивото и полифонични мелодии. След това имах първия телефон с цветен екран и още много телефони след това. Сега, просто имам практичен телефон, който ми върши работа. Не виждам смисъл да давам 3 или 4 пъти повече пари за нещо, което мога да си купя на по-ниска цена.

Имам практична кола, комби, която ми върши страхотна работа. С Quattro технология е и се справя чудесно в снега и по леки офроуд терени. Събира всички колела, колички, кукли и останалите играчки на Кари, без да се лишаваме от комфорта на пътуването. Скоро ще я сменя с малко по-нова. Подобно ми е отношението и при купуването на другите вещи. Търся не показността, а практичността и стойността, която получавам.

Най-много пари давам за спомени, за инвестиция в себе си и за здраве. Дал съм наистина много пари за пътувания. Обиколили сме със съпругата ми почти цяла Европа и част от Азия. Инвестициите ми в обучения също са няколко хиляди на година. Здравето също е приоритет – от храна до изследвания и превенция.

За мен няма значение дали една кола ще е червена или синя, със 100 или 200 конски сили, а как се чувствам в нея. Дали се чувствам сигурен, дали ми е удобно. Когато трябва да си представя нещо, не го „виждам“, а го чувствам – какво е на допир, дали ми е комфортно и т.н. Това ме прави “ кинестетик“ (потърсете в Google какъв е вашия начин на възприемане на информацията).

Аз съм счетоводител/банкер/програмист

Преди, когато трябваше да се представя, инстинктивно казвах одитор, експерт „Корпоративно кредитиране“ или още по-гордо звучащото „Мениджър“. С други думи, моята позиция в някаква компания ме определяше кой съм аз. Това, че бях продал по 8 часа на ден от времето си, не означава, че по 24 часа аз съм одитор или банков експерт. Аз съм много повече от това. Сега, след като съм основател, HR, маркетинг мениджър, хамалин, IT специалист и още десетки длъжност, ми е много смешно, когато някой се представи като Иван Петров, главен счетоводител, например, колкото и престижно да звучи.

А ти, Иван Петров, дали си главен счетоводител и в свободното си време? Дали нареждаш на жена си и на децата си как да осчетоводят дадена операция? Счетоводството ли ти е смисъла на живота? Когато си почиваш, какво четеш – списание „Млад счетоводител“ или всичко друго, не и нещо, свързано с дебит и кредит?

Кой си ти, когато никой не те гледа и не изисква от теб да играеш някаква роля? Може би копнееш да пътуваш, да заживееш свободно, да си герой, да помагаш на хората с таланта си, да откриеш себе си или да…

Потърси себе си

Когато играеш някаква роля, определяш се с вещите си или с някаква професия, това не си ти. Просто си вода, която приема формата на съда, в който се намира – без свой облик и собствено АЗ. Много е трудно да играеш роля – дори най-добрите актьори не могат постоянно да са в образ. Веселите типажи от телевизията се оказват тъжни и меланхолични в живота си, а сериозните – душата на компанията. Може да загубиш вещите си или да останеш без работа, но от себе си не може да избягаш.

Аз съм се приел такъв, какъвто съм. Вече много по-трудно мога да се обидя на някого или да се засегна. Знам кои са моите слабости, знам къде съм бил, какво съм правил и къде съм стигнал. Няма нужда да се доказвам пред никого, освен пред собствените си цели и стремежът ми да съм себе си, каквото и да правя.

А ти себе си ли си?

Включи се в нашия безплатен бюлетин и получи 2 книги като подарък!

21

За Стойне Василев

Казвам се Стойне Василев и съм ентусиаст и мечтател. Основател съм на най-популярния сайт за собствен бизнес и лични финанси в България - SmartMoney.bg. Вярвам, че знанието е най-голямото богатство и то трябва да се споделя, за да може повече хора да се възползват от него. Имам повече от 11 години опит на ръководни позиции във финансовата сфера в големи международни компании. Моята мисия в живота е да помагам на хората да постигат целите си и сами да определят бъдещето си като подобряват финансова си грамотност.

8 коментара

  1. Йордан

    Здравейте,
    Наистина ли сте притежавал компютър в България през 1986г.?

  2. Мда, аз съм имал служебен айфон едно време като бях наемен служител. После си купих нещо много скромно. Разлика нулева. Дълго време карах старата си кола, сега карам нещо по-сериозно, но я смених по практически причини.

    Абе да ти кажа, всеки си търси смисъл на живота, на някой е новия айфон, на друг да седи и да си бърка в носа. Аз примерно предпочитам второто.

    Иначе, пък сватбите каква са индустрия и измислица. Смисъла на живота и крайната цел на една дузина моми е резултат от хитри търговски практики и мераците на църквата за контрол. Щото едно време в брак се е влизало като се разменят две приказки и готово, ама по някое време църквата е решила да вкара ритуали и.т.н.

  3. Стойне Василев

    Йордан, да, имах компютър Правец 8M на цена от 6000 лева, колкото един Москвич. Тъй като не се продаваха компютри по магазините, баща ми го взе с връзки.

    Свилен, въпрос на ценности. Както казваш един айфон ми е един месец свобода. Наиграх се с тези телефони. Още имам желание за по-бърза и мощна кола, защото изкарах книжка на 26 години и още не ми е минал мерака. Един приятел не си е взел навреме дискотеките (бил зубрач в университета) и сега на 35 години почти всяка вечер е по дискотеките. Така е и с повечето хора с айфони и бързи БМВ-та – нещо им липсва, не са се наиграли, не са си го взели навреме.

  4. Абе то е въпрос на престиж. Ако може да направиш така, че покупката на нещо да ти носи повече пари или да те улесни, то тогава съм ок. Чувал съм имало значение на бизнес среща дали ще си с часовник от 5000 или от 50 лв, или с каква писалка си играеш на масата. Или пък ако си с голяма, черна кола изведнъж шофирането става по-лесно. Или пък ако сваляш мадами с колата. Ако има някаква цел ок. Ама да си скъсан от всякъде и всички да го знаят и да си купуваш телефони на лизинг не го разбирам. Така че, според случая, един часовник може да ми коства месец свобода и да ми спечели 10. Ама това са игри за напреднали, повечето фукните им прозират.

  5. Стойне Василев

    Свилен, прав си – въпрос на цели. Сега не е важно, но малко по-скъпия ми часовник се забелязваше на някакви общи работни срещи. Като свалях мадами имах BMW, сега имам комби, защото целите се промениха. Точно това имах предвид – на гол тумбак, чифте пищови. Това много ми напомня на наши познати, които разбират от вино, не не могат да различат такова от 500 лева и това от 5 лева.

  6. Asen Hristov

    Да бъдеш себе си и да вървиш по свой собствен път е най-трудно. Но пък си заслужава. Адмирации за смелостта да бъдеш себе си.

  7. Иванка Григорова

    Да, наистина хубави размисли. Да разбереш себе си и да се уважаваш. Да живееш своя живот, а не този на другите. Не е важно кой те одобрява и кой не. Важното е пътят ти да е чист и почтен и да имаш все по-високи цели. Вещите са нещо относително. Забравям ги. Но помня посетените красоти. Да купуваме онова, от което наистина имаме нужда, а не за да направим впечатление на другите.Иначе пак стигаме до това, да живеем чужд живот.
    Липсата на кола ме прави свободна, защото мога да стигна тичайки по-бързо, а и да мисля, да решавам проблеми, докато тичам…А и живея на остров. Не ми трябва голяма къща, защото навън има достатъчно пространство и всичко е мое. Нали никой не ми пречи да му се радвам. На планините, на хубавите вили и градини… И на морето. Особено есента сама на плажа- направо си е мой, и морето е мое. Така че всичко зависи от гледната точка.
    Това за послушния служител е така на много места. Никой не иска да знаеш повече от него. Жалко, затова наистина следващата криза ще бъде за работна ръка. За качествена.
    На времето изучих информатика на ония компютри- с перфокартите. После работех на миникомпютри, докарани ембаргово през Мексико, изполвани в НАСА преди това. Яка техника. Но 1989 съкратиха висшия персонал, иначе как щеше да ограбват предприятията. пак добре, след 9-ти са разстрелвали интелигенцията. Нас само ни натириха.
    В това е силата на човек- да извлича полза от всяка случка в живота. И да не си поставя граници.
    Прекрасна публикация ! Би трябвало хората да я прочетат и добре да размислят…

  8. Даниела

    Основно задължение на човек е да бъде себе си и да обича себе си…-Хорхе Букай

    Много познато усещане,че си различен,че не се вписваш в рамката…Но ако беше време,в което съм се питала дали съм различна или че други са „нормални“,то от много време съм си изяснила,че съм си съвсем на мястото и не искам да бъда друга 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *