Не знам защо почти винаги, когато се връщам от пътуване в България, независимо дали съм бил на почивка, екскурзия или по работа, в мен остава някаква горчивина. Обикновено това се дължи на някакъв неприятен момент от пътуването – дали ще е развалената храна на закуска в хотела или грубото отношение на сервитьора и надписаната сметка в механата предишната вечер, това няма значение в случая. Но тези моменти вгорчават прекарването на всички в групата. Аз обикновено ги приемам с усмивка и казвам нещо от сорта „Това е България, все пак. Тук нещата са такива”. Но защо са такива? И какво прави една страна туристическа и гостоприемна, а друга – не?

На първо място това е Обслужването. Можеш да привлечеш туристите с лъскави брошури или впечатляващи телевизионни клипове, но само до там. Прекарването на място в курорта или хотела ще формира мнението на туристите за конкретната дестинация и дали те ще върнат пак там. А така се прави туризъм – с туристи, които посещават обекта отново и отново и го препоръчват на техните близки и приятели.

Въпреки кризата или точно заради нея обслужването в българските курорти (и не само в тях) драстично се влоши. Напоследък все по-често ми се случва да попадам на лошо обслужване.

Отиваш на по бира с приятели, сядаш и си готов да си поръчаш. Да, но сервитьорката не идва. Жално гледаш как на съседната маса хората отпиват от бирите си и ожадняваш още повече. Оглеждаш се все по-нетърпеливо. Вече са минали 15 минути и леееко започваш да се изнервяш. На 20-тата минута сервитьорката е приключила лафчето с колежките й и пристига с грациозна походка и блуждаещ поглед. „Какво шъ желаити?” любезно ни подканва да поръчаме. Всеки казва бавно и отчетливо какво иска. Сервитьорката естествено не записва поръчката – тя помни.

За под двайсе човека на масата не си струва да си хаби химикала и тефтера. Минават още десетина минути и тя пристига. Не носи нищо. „Няма бира Y. Свършила още преди три смени. Шъ искате ли нещо друго?” – отегчено пита сервитьорката. След кратък размисъл хората с късите клечки избират бира Z. Компанията се успокоява леко и разговорите продължават. След по-малко от пет минути вече сме си близки и сме на ти – „Извинявай. Ти бира Z ли поръча или бира Y?”. Тук повтарянето на цялата хронология по поръчването само щеше да забави процеса. „Бира Z поръчахме”. Не минават и десет минути и сервитьорката оставя всички неща по средата на масата (това да запомни кой какво е поръчал и да му го сервира пред него е излишен лукс). Няма бира Z сред тях. Но има други бири, които изобщо не сме поръчвали, но нали са бири. Няма да ги връщаме, я.

Следваща мисия – да си получим сметката и да платим. Доста трудна се оказва. Последното ниво в „Супер Марио” пасти да яде. Всеки е насочил погледа си към различна част на заведението. Не се знае откъде може да „изскочи заека” т.е. сервитьорката. Ето, целта е забелязана и приближава. До съседната маса е. Гледа към нас. Всеки прави някакви знаци с ръце. Тя обаче не ни вижда.

Странни същества са това сервитьорките. Всеки нормален човек инстинктивно би забелязал друг човек, който му ръкомаха от 2 метра разстояние. Но, не и сервитьорките. Те са си създали условен рефлекс да не „виждат” клиентите.

Един приятел не издържа и отива до бара да поиска сметката. След двайсетина минути сервитьорката пристига. След дежурния въпрос „Вий две или три бири Y имате?” и нанесените корекции ни подава „сметката”. Тя представлява листче (а не касов бон) на което с химикал са надраскани някакви неразбираеми символи и числа. Разгадавам ги. Знаех си, че годините ми в университета не са пропилени напразно. Поне се научих да разчитам всякакви почерци, иначе няма лекции за изпитите. Естествено, една бира е в повече, но и сервитьорката е човек и тя душа носи.

Като бивш банкер аз събирам парите за сметката. Сервитьорката се появява и аз й ги давам. „А имаш ли 2 лева, че нямам дребни да ти върна?”. След като й казвам, че нямам тя изсипва съдържанието на портмонето си на масата и започва да събира стотинки. Събра около половината сума от рестото и ми ги подаде с думите „Еми толкова имам”. С лека горчивина и една шепа стотинки напускам иначе елитното заведение.

Сега да тръгна да описвам, как собственика е дал стотици хиляди лева само за ремонт на заведението, а е спестил няколко стотачки, за да наеме качествен персонал, няма смисъл. Други са го написали преди мен. Трябва това заведение да се управлява от сегашния собственик, неговия син и неговия внук (т.е. трябва да минат няколко поколения най-малко), за да се изгради добра култура на обслужването.

Тази ситуация ми се е случвала в София, Варна, Банско, Златни пясъци, Етрополе и на много други места, но би могла да се случи навсякъде в България.Аз обаче съм привилегирован в такива ситуации – знам български. Представете си чужденец в същата ситуация и лелка, която му крещи на някакъв неразбираем език. Това ми се случи преди две седмици в хижата на Седемте рилски езера.

Със сигурност темата за обслужването в България е необятна. Ще се радвам да споделите и вашия добър или лош опит с представители на тази сфера.