Пет цяло и девет по Рихтер. Малко или много е това? Не знам, това е само някакво число. Важното е какво означава то за всеки от нас. Аз свързвам това число с: Отпуска съм и си лягам малко по-късно от обикновено в жилището ми, което се намира на 7-мия етаж. Събуждам се в 3.05 часа през нощта от силно люлеене. Леглото се тресе. Чува се силен тътен, а стъклата на прозорците звънтят. След няколко секунди всичко спира. В полузаспало състояние установявам, че това е земетресение и трябва веднага да напусна жилището.

Докато вървя към коридора да си облека нещо по-дебело, втори трус разлюлява всичко. Залитам и се подпирам на стената. Започват да падат разни предмети, а пред мен виждам как мазилката в ъгъла на апартамента се напуква. Звука от напукването е примесен с онзи тътен. Подобен звук чуваш (и усещаш), ако си бил близо до преминаващ огромен камион като Белаз.

Вече съм от външната страна на вратата. Нямаш време да вземеш каквото и да е било. Просто бягаш. Документи, ключове и това е. В последния момент заключвам външната врата. Има много съседи по стълбища, излизат и оставят домовете си отключени. Всеки се пита на глас „Какво стана?”. Докато слизам се чуват деца, които пищят. Наистина е зловещо. След по-малко от минута съм пред блока и тичам към най-близкото открито пространство. Не се обръщам назад.

Следва нов трус. Всичко се тресе. Тътена е още по-силен на открито. Уличните лампи се клатят. Светлината от тях се движи под краката ми. Вече съм далече от сградите и забавям малко. Повечето хора остават на десетина метра от блоковете и гледат какво ще стане.

На един паркинг, който е осветен от улична лампа, вече се събират 10-ина човека. Всеки търси информация какво става. Най-ценния предмет в този момент се оказва едно малко радио на батерии. От него научаваме какво се случва. Покрай нас се извива дълга колона от автомобили. Всеки е тръгнал по-далече от ужаса. Иска да избяга.

Времето минава бавно. Около 4.30 през нощта следва нов трус. Той е малко по-слаб от предишните. Тътена не се чува вече. Той е заглушен от алармите на колите и воя на кучетата. По радиото се изказва поредния „специалист”. Разбираме, че най-силния трус е бил с магнитуд от около 6 по скалата на Рихтер.

До сутринта всеки по-силен шум се посреща със страх от хората. Обсъждат се какви ли не апокалиптични картини. Въпреки, че навън е вече светло, никой не иска да се прибира в жилището си. Повечето хора са си взели само документите и нищо друго. Оставили са пари, злато, скъпи телевизори и всичко вещи, които са им „скъпи”. Просто са ги оставили и са бягали.

В такива моменти се замисляш какво наистина е ценно и важно? Дали това е жилището, което си градил с години и си направил свой дом. Или може би онази картина, която ти е подарък от близък човек, или…Тогава защо ги оставяш, а не ги вземеш със себе си? Дори не мислиш за тях в онези секунди, в които решаваш какво да вземеш.

И на мен ми минаха такива мисли тогава. Дали е било заради преживяното и липсата на сън? Сигурно. Стана много сериозно, но не съм получил някакво просветление (или свръхспособности) и няма да ви казвам „Близките и приятелите ви са най-ценното нещо”. Ако вие попаднете в подобна ситуация, ще го разберете сами.

В онази нощ разбираш кои хора ти приемаш за близки (на които звъниш по телефона) и кои хора приемат теб за близък (които ти звънят). И тук не става въпрос за някакъв шаблонен sms или обаждане за Коледа или Великден, а за нещо далеч по-важно като „Добре ли си?”.