В първата част на статията започнахме разказа на Стефан Велев (или дядо Стефан) за икономическата история на България след 1944 година. Сега представяме нейното продължение, което поразително прилича на сегашната ни действителност. Четете внимателно, защото неговата история е нашата история:

Като свидетели на всичко това (цялата стопанска дейност, от която живее и се издържа един народ мина под пълния и безапелационен контрол на компартията) видяхме как един свободен народ със свое имущество, със свои работа и занимания, със своя прехрана, със свое развитие, със свое виждане как да се развива и управлява, изведнъж се оказа безправен и като се огледахме, разбрахме, че сме се превърнали в осем милиона наемни работници.

Гигантската битка, за която стана дума по-горе се нуждае от неограничени финансови средства. Това са тези средства, които нашия народ е натрупал в годините след освобождението във всякакъв вид активи, но и от тези които един осем милионен народ може да изработи в идващото бъдеще време.

Използвайки опита от така наречената Октомврийска революция, освен всеобхватната съветизация на българската действителност, българските граници бяха затворени и на българите им беше забранено да напускат страната. Опитите на онези, които искаха да го направят завършваха със затвор или фатален край. Така, когато свободните хора от Европа, в т.ч. турци и югославяни се втурнаха да възстановяват разрушената от войната Европа, българите се озоваха, фигуративно казано, в един огромен затвор.

Това също не беше достатъчно на комунистическата власт. Съветският опит им подсказа, че за да се осуетят опитите за мълчалива съпротива и да се накарат хората да изпълняват безпрекословно всичко, което им се нареди, ако искат да оцелеят, властта осъществи няколко допълнителни мероприятия. Бяха иззети ценности, на които човек евентуално може да разчита за оцеляването си.

Бяха направени три смени на парите, при условия при които фактически бяха конфискувани по-голямата част от спестяванията. Освен това трудещите се бяха принудени три пъти да дадат на държавата заеми от заплатите си срещу облигации, които в крайна сметка не се изплатиха напълно. На всичко отгоре властта одържави и всички взаимоспомагателни каси, дялов капитал и разни фондове.

Видяхме как в продължение на едно десетилетие, комунистите майсторски изземват ценности, създадени от хора извън техните редици. До 1953 година само „Фонда за обществени осигуровки” остана незасегнат от мероприятията на народната власт, в който бяха внесени и натрупани в продължение на близо 30 години, вноските за здраве и пенсии на физическите и умствени наемни работници и в по-малка степен на търговците, занаятчиите и доброволно осигурените.

Този фонд, организиран и функциониращ под вещото ръководство на своите създатели, експерти в осигуряването, беше едно забележително постижение, предназначено да се грижи за здравето и старините на хората на наемния труд – социални цели, за които са мечтали много минали поколения.

Всичко казано по-горе бе подкрепено и от пожертването  на „Фонда за обществени осигуровки”, т.е. на практика бе конфискуван срещу поетото задължение вноските за обществени осигуровки и изплащането на пенсиите да се поеме от Държавния бюджет като компенсация. Всъщност такава компенсация нямаше защото, междувременно беше гласуван и функционираше и „Закон за данък върху общия доход” какъвто преди 09.09.1944 година не съществуваше.

Тогава сумата, която бе отнета от фонда не беше огласена и тя си остана завинаги „табу” дори и през времето на прехода. Само веднъж някой в изявленията си се беше осмелил да я спомене и да каже, че се касае за 53 милиарда лева.

Аз като бивш служител в Института за обществено осигуряване (ИОО) , смятам че изземването на фонда и използването му не по предназначение е фатално за осигурените и по същество представлява един гигантски обир в полза на световния комунизъм, който няма аналог в световната история. До колкото съм информиран подобно действие с пенсионни фондове в останалите сателити на СССР в източна Европа не е предприемано.

Като краен резултат трябва да се каже, че съществуващата до 09.09.1944 година „Капиталонатрупваща система” във Фонд Обществено Осигуряване, при която  зад името на всеки осигурен фигурираше лична сметка с натрупан от вноски и лихви капитал, му осигуряваше безпроблемното получаване на пенсията беше ЗАМЕМЕНА с порочната „Приходно-разходна система”, при която отпускането на пенсия зависи от редовните вноски на работещите.

Тази система по времето на Социализма работеше нормално, и която наследена в прехода, с всяка настъпваща година се натъква на трудности и  проблеми, решението на които за сега не се вижда.

Предстои да разгледаме, как функционираше пенсионната система през времето на социализма.