Ако ви предложа работа, на която ще трябва да работите по 12 часа на ден, вечер ще може да се прибирате само вкъщи, а през уикенда няма да може да излизате от града, в който живеете, ще приемете ли? Заплатата е 10,000 лева на месец. Да увеличим залога: ще работите и ще живеете в затворено помещение, като ще имате само два почивни дни на месец, в които няма да може да напускате България. Заплата е 50,000 лева на месец. Имаме ли сделка? Не сме ли избрали вече малко по-добрия живот в големия град, за сметка на свободата ни? Ние ли притежаваме вещите или те нас? Прочетете статията и споделете вашето мнение.

Свободата, Санчо…

След като завърших средното си образование, отидох да уча висше. Живеех в общежитие с още двама души в една стая. Благодарение на стипендията от 65 лева на месец, работата през лятото и малкото джобни от нашите, поддържах среден студентски стандарт. Повечето от парите ми отиваха за ядене и излизания вечер, както и за някоя и друга книга или учебник. Обядвах в студентския стол, а вечер разчитах на някакви буркани, консерви или нещо набързо приготвено за общата софра.

Много добре си спомням пренасянето всяка година от общежитието. Всичките ми неща се събираха в един сак, който пренасях с влака два пъти в годината. Това беше всичко, което имах – вещите в един сак. Нямах кола, нямах жилище, нямах никакви други вещи, но бях …свободен. Аз решавах кога ще стана, къде ще ходя през деня, какво ще правя. Имах само няколко по-важни и смислени лекции и упражнения, но и на тях можех да не ходя или да отида с друга група (преподавателите ми казаха, че щом съм завършил икономически техникум, може и да не ходя на занятията).

Дон Кихот и вятърните мелници

Използвах времето си, за да чета, да се виждам с други айляци, да търся възможности за инвестиране (без пари, ако може), да съм доброволец, да обмислям различни идеи и други не толкова натоварващи дейности. Нямах апартамент, който да поддържам. Нямах вещи, които да почиствам. Нямах кола, която да обслужвам, да купувам винетки, да ремонтирам и да наливам гориво.

Сега да се пренесем малко по-напред във времето, и по-точно преди 5 години. Бях стигнал едно високо стъпало в корпоративната йерархия. Имах си собствен кабинет и всички екстри за длъжността. Живеехме с жена ми в хубав апартамент с качествени мебели и модерна техника. Давахме една немалка сума всеки месец, за да имаме две коли, от които не слизахме. Работата ми беше изпълнена със стрес. Само едночасовото задръстване сутрин беше един не маловажен фактор за напрежението. Дори когато се прибирах от работа след доста часове, трябваше да се погрижим за вещите си – да се почисти, да се зареди гориво, да се платят сметките, да се поправи нещо.

Кой живот беше по-добър?

Бързо стигнах до извода, че бях по-щастлив като студент с един сак на гърба си, отколкото като вечно бързащ, стресиран професионалист с много и хубави вещи.

Изборът между хубавите неща и богатството от една страна, и свободата от друга, е много труден, но и важен. Колкото по-висок и скъп е нашият начин на живот, толкова ние (или човека до нас) трябва да работим повече за него. Ако имаме само дрехите на гърба си и сме нахранени, всичко останало става избор, а не задължение.

Изборът между парите и свобода не е просто да изберем едно от двете, а има различни форми и степени. Ако изберем по-лека работа с по-ниско заплащане, но и с по-малко стрес, ние ще сме по-свободни от човек на по-висока позиция, но работещ дълги часове всеки ден и постоянно залепен телефон до ухото си, дори по време на семейната вечеря. В първия случай жертваме част от богатството за свободно време.

От друга страна, ако изберем по-добрата и високоплатена работа, ще имаме много по-малко време за себе си и свобода като цяло, но ще може да си позволим по-хубави неща. Както и при други сфери от нашия живот, всичко е в баланса.

Омагьосаната въртележка

Какво по-хубаво от това да растем в йерархията на компанията, за която работим и да получаваме все по-висока заплата и повече служебни екстри? При поредното повишение си като дете в сладкарница – искаш да си купиш и това, и онова, и това другото. Искаш да притежаваш нещата, за които винаги си желал, като по-скъп часовник, модерен смартфон, по-хубава кола, костюм от известна марка, по-голям телевизор и още и още глезотийки. Искаш да отидеш там, където не си бил. Да опознаеш Родината, за да я обикнеш. Да посетиш съседните страни. Да посетиш места като Лондон, Париж, Венеция, Барселона, Рим и много други.

Увеличението на заплатата веднага се „нагласява“ и в края на краищата, отново не остават пари в края на месеца. Дори напротив – банките веднага надушват, че си с по-висока заплата и започват да те изкушават с всевъзможни заеми, овърдрафти и кредитни карти, и слабата „душа“ се възползва от тях. Защо да не си вземем по-голямо и хубаво жилище с един 30-годишен жилищен кредит от ХХХ-хиляди евро? Лихвата е много ниска, а и вече може да си позволим вноската. Ами колата – защо не си вземем на лизинг?

Изкушенията са навсякъде и щем не щем влизаме в омагьосаната въртележка, в която с увеличаването на заплатата се увеличават и разходите. Трябва да работим още по-упорито, за да може да плащаме все по-високите сметки и вноски по кредитите, да живеем все по-бързо, защото нямаме време от работа, да увеличаваме своята продуктивност, да се движим по-бързо, още по-бързо, още по-бързо… А всъщност, стоим на едно място и само колелото на хамстера се върти.

Дауншифтинг или живот на по-ниска предавка

Това е една нова тенденция, която в крайния си вариант сменяш големия град и високата позиция в компанията с живот в някое отдалечено село. Аз направих нещо не толкова драстично – смених София с Перник, корпоративната работа със собствен бизнес, и стреса със радост от малките неща. Вече не се идентифицирам с длъжността ми или компанията, в която работя, а само със себе си и това, което съм.

Открих ползотворното влияние на грешките за успеха. Преди това, за нищо на света не исках да допускам грешки, защото някой ще ме помисли за глупав и некадърен. Бях роб на вещите и на социалната мода. Някой си купил нещо, и аз трябва да го имам. Някой ходил еди-къде си, и аз трябва да отида там. Бях част от стадото. Това доведе и до някаква форма на минимализъм. Вещите вече не са толкова ценни за мен. Не казвам, че ще живея в някакъв манастир и ще ям само здравословни треви, но свободата се превърна в ценност №1 (казват, че ценностите ни са закодирани в нас още от детството и само чакат да излязат на повърхността).

Вече не бързам за никъде. Като имам среща, просто излизам по-рано и се наслаждавам на пътуването. Имам време да изляза и да се разхождам под дъжда, без да се притеснявам, че ще се намокря. Преоткрих времето за мислене и раждането на идеите. Знаех, че успеха не идва от непрекъснатата оперативна работа, но някак си не можех да се преборя с клишето, че трябва да прекарвам колкото се може повече време пред лаптопа. Сега, освен да го знам, го и практикувам – работя умно, а не много. Раждането на една идея и план как да се осъществи, е 80% от целия процес. Останалите 20% мога да ги направя сам за по-дълго време или с някой друг за по-бързи резултати.

Другото, което се промени е, че имам време да избера по-качествени стоки на по-ниски цени, което доведе до по-ниски разходи при същия стандарт на живот. Това не е за всеки и не очаквам много хора да ме разберат. Въпреки това, виждам нещо подобно в много успешни хора, с които се срещам. Те оценяват свободното си време и не правят нещата на всяка цена. Не и ако цената е повече стрес, повече безсмислена работа и по-малко щастие в крайна сметка.

Какво да изберем в крайна сметка – парите или свободата?

Разбира се, че трябва да изберем свободата. Или богатството. Или свободата. Не знам. За всеки е различно (нали не очаквахте готово решение и прост отговор?). Най-добре е и двете, нали? Но, няма ли от два стола да паднем на земята и ще можем ли да носим две дини под една мишница?

Докато пишех тази статия за пореден път осъзнах, че богатството и успеха са 80% работа с ума и 20% е здравото бачкане, за постигането им. Как ще направиш нещо, ако не знаеш какво точно искаш? Повечето хора се носят по течението и просто реагират на нещата, които им се случват.

Това важи и за нашите пари и тяхното управление и умножение. Ние сме оставили всичко в ръцете на другите – нашият шеф определя заплатата ни, служителите във финансовите компании ни препоръчват инвестициите, плащаме си сметките и харчим остатъка. Ние просто реагираме на случващото се около нас.

Не знам защо се получава така. Всъщност, знам. Причините са две. Първата е прословутото желание на мозъка ни да не променяме нищо вече установено, за да не хаби енергия да учи нови неща и да се сблъсква с нови „опасности“. Той ни е служил вярно хиляди години, но сега трябва да се промени и да стане Мозък 2.0 – настроен да постигне това, което искаме.

Втората причина (а и възможност) е поемането на отговорност за нашите собствени действия. Хубаво е да се скрием в стадото, да не мислим особено, да следваме чужди модели. Ако стане нещо, гордо се изправяме, сочим с пръст и казваме „Те (той, тя, то, държавата, евреите, бежанците, китайците, руснаците, програмистите, децата, родителите, братовчедите, шефовете и още знайни и незнайни герои) са ВИНОВНИ за моето положение“.

Помислете върху тази статия, само за това ще ви помоля. Оставете си поне по половин час на ден да мислите за нещата, които ви се случват и как вие може да ги случите, а не да чакате. Това ли е животът, който искахте? Има ли нещо по-добро? Какво да направя, за да го постигна? Какво ми пречи? Какво ми помага? Къде съм и къде искам да стигна? Аз ли взимам решенията за живота ми или някой друг?