Най-доброто определение, което съм срещал за предприемачеството е „Да живееш няколко години така, както другите хора не искат, за да живееш след това така, както другите не могат“. Същото важи и за умното управление на личните финанси. В тази статия ще ти споделя за цената, която съм платил, за да постигна целите си. На теб оставям да прецениш дали си струва или не.

Какви са моите цели?

Преди около 10 години си направих личен финансов план и формулирах дългосрочните ми цели, които впоследствие станаха и на моето семейство. Те са финансова, географска и времева свобода или да имаме относително пасивни доходи, с които сами да определяме дали, кога и от къде да работим. Мога да кажа, че вече ги постигнахме. Първо беше финансовата свобода и инвестиционния ми портфейл, който ни носи относително пасивни доходи, с които да покриваме месечните ни разходи.

Може да спрем да работим със съпругата ми, но въпреки това продължаваме да следваме мисията ни да помагаме на хората в България да повишават финансовата си грамотност, а от началото на тази година започнахме няколко инициативи насочени към децата. След финансовата свобода постигнахме и времевата. Това означава, че не сме задължени да работим в точно определени часове, а сами нареждаме приоритетите си за деня. Това ми позволява да работя по 2 дни в седмицата, да почивам по няколко месеца в годината и да се усъвършенствам и да следвам мисията ми.

Последната цел – географската свобода вече я постигнахме и сме изцяло онлайн, като освободихме физическия ни офис. Това ми позволява да работя от всяка точка на България или по света. Много рядко имам срещи на живо, но те са предимно по мое желание.

Дай, за да получиш

Аз вярвам, че преди да получиш нещо и да постигнеш целите си, трябва да дадеш и да направиш известни компромиси („жертви“ ми звучи прекалено, но ако ти допада, може да използваш и тази дума). Това важи не само за мен, а и за всички успешни хора, които познавам или за които съм чел и слушал, както в България, така и по света. Само в градските легенди и в мотивационните речи на гуру-тата нещата стават бързо, лесно и вкусно (извинявай, Ути).

В живия живот трябва време, немалко усилия, пот и дори лишения за известен период от време, за да постигнеш целите и мечтите си. Ако чуеш, че някой е забогатял за един ден, или лъже и е имало доста безсънни нощи преди това, или е имал невероятен късмет, но той няма да му помогне да задържи парите си за повече от 2-3 години.

Ето какви компромиси трябваше да направим аз и съпругата ми, за да постигнем целите си:

1. Да отложим за известно време раждането на децата ни

Дъщеря ни Кари се роди през 2014 година, когато бях на 34 години, а Ема се роди миналата година, когато бях на 40 години. Тази тенденция да се раждат деца от все по-възрастни родители е характерна за последните десетилетния не само в България, а и в доста от развитите страни по света. Основната причина е желанието за финансова сигурност и растеж в кариерата или бизнеса, които да осигурят отглеждането на деца.

Не по-малко важна причина е вътрешната миграция към големите градове у нас, където животът е по-скъп и разходите са по-големи (най-вече свързани с наем или покупка на жилище с дългосрочен ипотечен кредит). Това налага и двамата родители да работят и да градят кариера или да развиват бизнеса си с цената на отлагане във времето на създаване на поколение. Напредналата възраст обаче води след себе си доста медицински проблеми и много двойки остават само с мечтата си за дете, въпреки многото опити за ин витро или други процедури.

За щастие, при нас нещата се случиха бързо и нямахме проблеми с планирането и раждането на дъщерите ни. Въпреки това, завършването на образованието на съпругата ми, професионалната ми кариера и създаването на бизнеса отложиха с известен период тези събития. Чисто физически и емоционално е малко по-трудно отглеждането на деца след определена възраст, но пък сега може да им отделяме достатъчно време и да им даваме много възможности, без да мислим дали няма да останем без доходи, без работа или кога банката ще повиши лихвите по кредитите ни. Аз мисля, че тази цена си струваше.

2. Работа, която не винаги ми носеше удоволствие

Когато съм започвал нова работа съм бил ентусиазиран и мотивиран да дам максимума от себе си, за да постигна добри резултати и да надмина очакванията към мен. Когато завърших университета имах знанията, подготовката и късмета да започна работа в банка. Всичко беше ново за мен и страшно вълнуващо. Вършех задълженията си с удоволствие. Ставах все по-добър и минавах на „следващото ниво“ в същата или в друга компания.

Целият ми професионален път в корпоративния свят премина в сферата на финансите и работата с хора и с цифри ми носеше удоволствие. Нещата, които ме натоварваха и ме накараха да избера друг път на развитие бяха свързани основно с:

• Негъвкавото работно време (и нуждата да се ходи в офис, както и близо двата часа на ден в пътуване до и от работата в най-големите задръствания).
• Взаимоотношенията в повечето екипи (заради желанието на някои хора да скатават и да плетат интриги, вместо да работят).
• Бавното и тромавото взимане на решения за елементарни неща (като това да се създават работни групи за всичко и „оперативките“ да продължават с часове без съществен резултат от тях).
• Несправедливото разпределение на средствата (голям субективен елемент при определяне на бонуси, повишения и огромна част от „пая“ за собствениците, която стигаше до над 80%, докато повечето служители взимаха минимални възнаграждения).

Това продължи близо 12 години преди да реша да създам собствен бизнес, в който наблягам на нещата, които ми носят удоволствие, а останалите делегирам или използвам външни професионалисти за тях. Сега сам решавам кога да работя и с кого, взимам решенията и още на следващия ден могат да се приложат и има много пряка връзка между усилията, които влагам и финансовото възнаграждение за тях.

3. Да се откажа от сигурността и социалния статус

Със стартирането на собствен бизнес се отказах от сигурността, която дава заплатата. Каквото и да съм направил, на 5-то число влизаха пари по моята сметка. Работата като служител е свързана и с много социални придобивки като безплатно допълнително здравно осигуряване, минимум 20 дни платен годишен отпуск, служебна кола, служебен телефон, хубав кабинет, лаптоп, IT поддръжка и много други. Да не забравяме и статуса, който дава някоя по-висока позиция. Не случайно в много компании има по 10 и повече вицепрезидента, както и десетки директори и мениджъри по всичко.

Не е лесно да се откажеш от всичко това. Колкото и да им се иска да направят някаква промяна, 99% от хората се хващат здраво за заплатата и сигурността, която дава тя. Иронията при мен е че точно напускането на корпоративния свят ми помогна да постигна целите си, защото това действие ми даде най-ценния ресурс – време и свобода. Всички изброени социални придобивки ме държаха в една златна клетка, която не ми позволяваше много да мърдам и да се оглеждам.

4. Да променя средата и приятелите си

Това беше много трудно решение, което не го взех само аз, а и моите приятели от миналото. Има хора, с които съм израснал или съм се запознал в университета, при някой работодател или на събитие, на което съм присъствал. Когато реших да променя настоящето (и бъдещето си) като изляза от финансовата въртележка, в която бях попаднал, немалко приятели ми казваха, че това е грешка, да не го правя, да продължавам да „си живея“ живота, да „дръпна“ още един кредит, да си купя малко тухли и бетон във вид на жилище в модерен софийски квартал (което струва стотици хиляди евро и ще го изплащам до пенсия), да си взема по-лъскава кола (която да приляга на позицията ми) и други подобни „приятелски“ съвети.

Осъзнах, че за да променя финансовите си навици, ще трябва да сменя и средата от хора, с които контактувам. Малка част от старите ми приятели ме подкрепиха и те са ми близки и до днес. В живота ми влязоха нови хора, които имаха мислене и ценности, подобни на моите. Те ми помагат да израствам и да ставам по-добра версия на себе си. С част от старата ми компания се виждаме от време на време, но темите се завъртат около „съсипаха я тая държава“, „много е зле положението“, „никога няма да се оправим“, „Ти разбираш от финанси, добре ли направих, че изтеглих 5,000 лева бърз кредит, за да отведа жената и децата на море?“.

5. Прекратих непродуктивните хобита

Всеки обича да седне вечер на дивана или през уикенда и да гледа маратон на любимия си сериал. Да отидеш на кафе с приятели и с часове да си говорите „глупости“ е част от манталитета ни. Разговорите на „по цигара и кафе“ в офиса със споделяне на клюки от други отдели си е човещинка. А трапезите с роднини са част от всеки празник. Имам и много приятели, които имат семейства с деца, но прекарват почти цялото си свободно време в компютърни игри или да гледат мачове – на живо, на запис и коментарни студия по няколко телевизии.

Има още десетки дейности и хобита, който губят нашето време и не ни развиват по никакъв начин. Не съм против човек да се отпуска понякога или да прави нещо любимо, но ако то заема по-голяма част от времето ни, успехът ще изглежда все по-далечен, а причината ще е държавата, министъра на нещо си, кмета, шефа или международното положение, както и някой милиардер, който иска да чипира Бай Гошо от някое видинско село и да контролира живота му през 5ЖИ мрежата.

6. Нямах толкова време за семейството ми

Това е цената, която плащат много хора, които са се посветили на работата си или на някаква кауза. Като служител на висока позиция бях си продал времето на моя работодател. Много е трудно да откажеш на шефа, който ти казва, че трябва да се свърши нещо до утре на обяд, а ти си на вратата на излизане от офиса. Като предприемач почти всичко зависи от теб и времето все не стига, за да направиш и това, и това, и онова…

От това страда семейството и най-близките ни хора. Радвам се, че получих подкрепа от съпругата и децата ми в трудния период на изграждане на един бизнес и финансов план за бъдещето на семейството ни. Моята мисия да помагам на хората да повишават финансовата си грамотност също ми отнемаше много време. Сега стартирахме и SmartMoney Kids за българските деца. Всичко това отнема време, но вече постигаме относително добър баланс между работа и личен живот, както и грижа за възпитанието и образованието на децата ни.

За финал

Това беше цената, която аз и моето семейство сме платили (а за някои от нещата продължаваме да плащаме), за да постигнем целите си. Дали си струва или не, нека всеки сам прецени, но едно нещо съм разбрал – нищо даром не става и не може да получиш нещо без да дадеш. Просто така работи светът. Ако някой си мисли, че е тарикат и ще прецака системата, все някой ден ще трябва да плати пълната цена с лихвите. Успех!