Края на годината е време за равносметки, а началото на новата – за обещания. В тази статия ще се опитам да ви разкажа каква беше за мен годината на Дървения кон (2014) и какво си обещах да направя през тази.

Годината започна с очакване и радост

Съпругата ми беше вече в деветия месец от бременността и се очакваше дъщеричката ни да се появи около средата на януари. Това, обаче, не се случи и през следващите дни единственото, което ни оставаше е да чакаме. Непрекъснатото питане на близки и познати „Не се ли роди вече?!” не ни помагаше особено. Въпреки, че се опитвах да изглеждам спокоен и да не изнервям излишно жена ми Ади, и на мен ме „стягаше под лъжичката”.

На 25 януари 2014 година около 11.00 часа, когато чух по телефона „Карина се роди. Тежи 3,390 кг. и е висока 51 сантиметра” изпитах едно странно чувство. Хем го очаквах, хем вече като се случи нещата се оказаха съвсем различни. По това време имаше карантина и видях дъщеря ни чак на изписването. Така беше увита в дрехи, че ѝ се виждаше само част от лицето. Когато се прибрахме вкъщи вече осъзнахме какво се е случило и че сме напълно неподготвени, въпреки изчетените книги и курсовете за бременни.

Изписването на Карина

За тази близо една година, Карина премина през доста „периоди” – от спане и реване през първите усмивки, разбираеми звуци, самостоятелно изправяне, седене, лазене до опити за ходене, сърдене, махане на ръчичка за „чао” и показване на различни предмети от стаята. Колкото и да е уморен и нервен човек, когато чуе „Тата” от това малко човече, сърцето му се размеква и забравя за всичко.

Има ли смисъл, когато няма значение?

През живота си човек разбира работата и това, което прави по минимум 8 часа на ден по различен начин. Когато завърших университета, единствената ми цел беше да си намеря работа (ако може престижна и в чужда компания), с която да се издържам и да придобия статут на „самостоятелен” член на обществото. Когато започнеш първата си „сериозна” работа си тотално неподготвен за нея (или поне аз не бях). Най-важното качество, което може да проявиш в този период е да учиш бързо и да се адаптираш.

След като си се ориентирал как стават нещата и си понатрупал малко полезни контакти, ти се иска да постигнеш нещо. Това „нещо” се изразява най-вече в по-престижна длъжност, която да я пише на чисто новите ти двулицеви визитни картички. Следващата цел е да направиш нещо на тази позиция – да имаш най-много продажби за годината, да те пишат във фирмения бюлетин като надеждата на компанията или просто да получиш потупване по рамото от шефа, който казва „Не знам какво щях да правя без теб?”. Ето такива неща.

Постигнал си „нещо”, правиш го пак и пак. Вече не ти е достатъчно потупването по рамото и малко по-високия бонус от този на колегите. Опитваш се да поддържаш темпото и да надминаваш очакванията от теб с висене в офиса по 10-12 часа на ден, да отговаряш на служебните обаждания по време на 5-дневната ти годишна отпуска, но едно гласче, вътре в теб, непрекъснато ти повтаря „Какъв е смисълът?” и „Защо го правиш?”. За да го заглушиш се втурваш да търсиш смисъла и направиш грандиозните промени, които винаги си искал да осъществиш.

Тъй като си „звездата” на фирмата, шефовете ти дават „пълен картбланш” да действаш, само и само, за да те задържат или просто да не им се бъркаш в нещата. Ти впрягаш всичките си сили и започваш проект „Промяна”. Удряш на камък още в началото, но не се отказваш. Нали това е „Смисълът”. Започваш да чуваш непрекъснато „Откажи се. Няма смисъл. Така сме го правили винаги. Не си ти човекът, който ще го промени”. Натискаш още малко, но когато и ръководството започне да те саботира си казваш „Май са прави, няма смисъл”.

Горе-долу, така се чувствах на последната си работа. Трябваха ми около 9 месеца, за да разбера, че не мога да пробия стената с моята глава (колкото и твърда да е тя, главата имам предвид). А имах „идеалните” условия – огромна мотивация, висока позиция, само един човек над мен и желание на собственика „да сме иновативни”.

Някой би казал, че не съм направил „всичко възможно” и „да съм си дал повече време”. Сигурно е така, но на първо място, не съм от най-търпеливите (може би това ще е първото ми обещание за 2015 година), а и след 11 години професионален опит, 3 професии и 6 работодателя, мисля, че почти няма нещо, с което някой да ме изненада…

Предприемач да съм, първа радост е за мене

В известната реч на Стив Джобс от дипломирането му в Станфорд има едно много запомнящо се послание. То е, че не бихме могли да “свържем точките”, гледайки напред в бъдещето – можем да ги свържем само, като се обърнем назад. Дали заради раждането на дъщеря ни или заради неуспешните ми опити да пробия една бетонна стена в работата си, реших да преосмисля живота си до някаква степен и да свържа точките, които са ме довели до сегашното ми положение.

„Върнах” се в детството, „минах” след това в младежките ми години, „видях” хората на които съм се възхищавал, спомних си за чувството по време развитие на моята идея в StartUp Academy през 2013 година, първото ми обучение с Преслав и Теодор по лични финанси през същата година, проекта „SmartMoney.bg” и изведнъж всичко, което съм правил досега, всичките точки се подредиха в ума ми и излезе едно ясно послание, което виждах навсякъде –  „Трябва да станеш предприемач и да помагаш на хората да стават по-добри”.

Колкото и да се опитвах да го потискам с разумни доводи като „Не е сега моментът – имаш бебе и кредит за жилището”, „Как ще се откажеш от такава заплата? Ти си луд!”, „А, ако не се получи? Какво ще правиш?”, нещо не ми даваше мира и не можех да спя (освен заради Карина). Тези гласчета на „саботьорите” могат да са много силни понякога, а и те по презумпция са добри – предпазват ни от грешни решения. Но, има много случаи, в които те ни пречат да действаме, заради комфорта на сегашното ни (познато) състояние и неизвестността на новото. През този период много ми помогна моят лайф коуч Нели. Тя ме преведе през целя път на това решение и отговорите, които бяха вътре в мен.

Точно по време на тези размисли, се случи нещо, което приех като знак на Вселената. В бизнес общността, в която бях само член се зароди идеята за обучения по лични финанси, които да направим съвместно. В подготовката, името на курса решихме да е „Какво не ни казва Кийосаки?”. Първо, защото той е доста популярен и второ, защото много хора по това време ми пишеха неща от сорта на „Прочетох книгите на Кийосаки. Да, доста са мотивиращи, но не всичко е приложимо за България. А и какви конкретни стъпки да предприема, за да стана богат?”. Другото, което решихме е курсът да е цялостен, т.е. да обхваща всички теми, свързани с личните финанси и изграждането на богатство, а не да се засягат само част от материята, като беше в останалите курсове, доколкото ги имаше.

Първото издание на курса беше доста успешно. Имаше 20 участници за всички 10 модула и от 15 до 20 за отделните теми, т.е. средно около 37 човека на всяко събитие. Може да не звучи като нещо голямо, но като за такъв курс е огромно постижение и то не само за нас. Този успех окончателно ми показа пътят, по който трябва да продължа. Погасяването на жилищния ни кредит в екстремно кратки срокове само ме мотивира допълнително да постигна още по-високи цели.

Първият випуск на курса “Какво не ни казва Кийосаки?”

Второто издание на курса се оказа още по-успешно. Предварително запазената зала за 50 души (доста оптимистично, дори за мен) в хотел Ренесанс почти се запълни. За по-малко от 3 седмици, след записани 43 души за цялостния курс по лични финанси и инвестиране, прекратихме записването за отделните модули.

Междувременно, направихме един успешен двудневен курс във Варна, както и публични лекции в два от най-добрите български университети – Софийския университет и УНСС.

Публична лекция в УНСС

Има още много събития, в които участвах през 2014 година, още ценни хора, с които се запознах и още щастливи мигове, които са ми спирали дъха, но тези, които описах май бяха най-важните. Думите, с които ще запомня миналата година са ReStart и ReBorn, защото точно така се чувствах – като прероден и готов за нов старт в живота.

Тържествено обещавам, че…

Ако всички новогодишни обещания се изпълняваха, в света щеше да има значително по-малко цигарен дим и доста повече слаби хора във върхова форма. Но, това не се случва, нали? Затова и аз не искам да давам гръмки обещания, които не мога да изпълня. Миналата година ме научи (благодарение и на коучинг програмата, в която участвам) да съм по-спокоен, да гледам по-отгоре на нещата и да не съдя и лепвам етикети на хората. Преди това за мен имаше само бяло и черно, добра и лоша постъпка и хора, които харесвам и такива, които изобщо не са ми приятни.

Така като се замисля, старият Тони, които слагаше тикче след тикче в „To do list”-а на живота (университет, работа, кола, жилище, сватба…) изобщо нямаше да одобри промените от 2014 година. Той щеше да стане Изпълнителен директор на голяма компания и член на Съвета на директорите, щеше да си купи голяма къща и луксозна кола на кредит (просто защото положението му го изисква), щеше да почива по две седмици в годината с включен служебен телефон и ако нещо непредвидено не се случи по пътя, да се пенсионира на около 70 години, когато вече ще е изплатил къщата си… Но през всичките тези години ще има един въпрос, който нямаше да му дава мира до края на живота му. Знаете кой е той, нали?

Новият Тони не се е отказал от мечтите на стария, но вярва, че има и друг начин да ги постигне, при това за доста по-кратко време.

Ще завърша с един разговор от филма „Високо в небето” с Джордж Клуни:

– Знаеш ли защо децата се възхищават на спортистите?

– Защото спят с манекенки?

– Не, ние ги харесваме за това. Децата им се възхищават, защото те следват мечтите си.

Пожелавам ви през 2015 година да намерите това, което търсите. Може то да е наистина голямо.