Това е статията на една читателка, която предпочита да остане анонимна. Ето нейния материал:

Идеята  да напиша тази статия ми хрумна, когато прочетох за новия проект на Стойне Василев за финансово училище за деца. Наблюденията, които имам са, че родителите записват децата си на всевъзможни курсове и спортове с една едничка цел – да развият таланта на децата си. Но въпросът е в това дали наистина детето притежава този талант или това е поредната болна амбиция на родителя. И за да бъда по-конкретна ще разкажа няколко кратки истории за моя „талант”.

Бях последна година в детската градина (6 години), когато с другите деца се научихме да правим лодки от хартия. Нямам спомен как точно ми е хрумнало и как съм убедила учителките, но по моя идея с другите деца продавахме тези лодки на родителите, когато идваха да си взимат децата. Изненадващо, но имахме продажби.

В трети клас с баба ми правехме гривни от кожа. Тя искаше да се занимава с мен и да развива сръчността ми, но аз имах други идеи. Продавах тези гривни на моите съученички и то много успешно. Родителите ми обаче разбраха и ми забраниха, явно са се притеснили от реакцията на учителите или пък на останалите родители. Само че не успяха да убият моя търговски нюх.

Година по-късно продавах на моите съученици цветни рибки от силикон, които се използват за примамка в риболова. Чудите се откъде съм ги взимала. Родителите ми имаха магазин за риболовни принадлежности. Но отново те ме спряха, защото се притесняваха да не ме ограбят – все пак носех оборота в мен J, а точно бизнесът ми потръгна.

Когато бях дете, много обичах да рисувам. Подкрепена от баба ми, реших да продавам драсканиците ми. Затова тя ми даде една маса и един стол, помогна ми да ги сложа на подходящо място пред блока, в който тя живее и аз започнах да чакам купувачите. Като всяко дете бързо изгубих търпение и се прибрах без нито една продадена „картина”, но пък не изгубих желанието да рисувам.

След няколко години майка ми отвори магазин за цветя и подаръци. Това бе идеална възможност да обединя усета ми към изкуството и търговските ми умения. И наистина пожънахме успех. Помагах й на всеки голям празник и то основно с продажбите, защото установих, че там ми е силата. Никога не съм чела книги за придобиване на по-добри продажбени умения, но всеки клиент излизаше от магазина с усмивка на лице и горд от своя избор на подарък.

За да не ви отегчавам с историите за моя „талант”, ще споделя само още една. Тя е свързана със спестовността. Когато изкарах шофьорска книжка, реших че трябва да си купя собствена кола. За много от приятелите ми това беше непостижима цел и не се притесниха да ми кажат в очите, че няма да се справя, все пак не работех и не изкарвах пари, но както се разказва в една притча – само глухата жаба е успяла да се изкачи до върха. Аз бях глуха за техния песимизъм, защото не спестявах пари за първи път и знаех, че щом имам цел и план ще успея.

Бавно, но славно, за две години успях да спестя парите, които получавах (от абитуриентската,  стипендии, от джобни, от изкараните пари в магазина на майка ми). Докато ги събирах установих, че да стоят вкъщи е много рисковано, защото често си взимах от тях, уж с идеята да ги върна, затова реших да си направя депозит в банка. Сигурно съм изглеждала много смешно в очите на банковата служителка, защото дори не знаех, че това, което искам да направя, се нарича депозит. Не съм гледала нито лихвата каква е, нито съм сравнявала продуктите на различните банки. Причината за това е, че бях невежа, а и нямаше кой да ми каже и покаже.

Питате се защо разказвам всичко това. Причината е следната: ако родителите ми се бяха вгледали по-добре в нещата, които ме интересуват и ме бяха записали на курс за развитие на моя талант, вместо на художествена гимнастика (изобщо не съм спортна натура), плуване (имам фобия от вода) и други подобни, не се знае как щеше да се развие животът ми.

Не искам да кажа, че имам най-ужасните родители на света, напротив те са чудесни и съм им много благодарна, защото никога не са се притеснявали да говорят пред мен за пари, за начина на тяхното печелене, но и те самите нямат особени познания. Затова можеше да се доверят на професионалистите в тази сфера и да развият моя „талант”. А защо в кавички? Защото има една мъдра мисъл, която казва, че търговец се ражда, а не се става. Но бих добавила, че се учи и развива.