Наскоро министърката на просветата направи изявления за възможността да има само по един учебник по даден предмет и спомена, че по въпроса има голяма съпротива от заинтересованите фактори: автори и издатели на учебници.

Въпросът за народната просвета е от първостепенна държавна важност. Аз като 93 годишен българин, смятам, че един министър, който се е нагърбил да реформира и ръководи училищното дело, би трябвало като начало да познава неговата история.

Следвайки логиката на нещата, трябва да се признае, че невежеството или съзнателното премълчаване на стари истини или достижения, говори, меко казано за некомпетентност, а в по-тежкия вариант, за съзнателно заблуждаване на обществеността.

Аз съм завършил IV-та мъжка гимназия в София през 1939 година, като през целия учебен период по всички предмети сме имали само по един учебник. Тези учебници бяха написани или съставени от един или двама дългогодишни представители на съответния предмет, спечелиликонкурсаи одобрени от Министерство на просветата. Количеството основни знания заложени в тези учебници, беше съобразено с програмата на гимназиалния курс. Преследваната цел беше, завършилия гимназия да добие добра обща култура. В същото време добитите знания даваха добра подготовка на желаещите да следват висше образование.

Ако някой изследовател си направи труда да се порови в държавния архив може да намери образци от тези тогавашни учебници и преглеждайки ги ще констатира, че учителите, които са ги съставили са се погрижили да оформят уроците така, че да се избегнат излишните подробности, които биха претоварили ученическия ум.

Ще установи още, че учебниците бяха напечатени на евтина хартия и бяха с ниски цени. Повечето бяха произведени в Държавната печатница, в количества достатъчни за цялата страна и следните бяха валидни и се използваха в обучението дълги години без да се сменят. В резултат на тази учебникарска политика, знанията на учениците в гимназиите в цялата страна бяха уеднаквени. Оценката на знанията ставаше на една и съща база.

Матура се държеше по осем предмета. Балът в дипломата изразяваше действителните знания на гимназиста и по него се кандидатстваше във висшите учебни заведения не само в България, но и в чужбина. При тая стабилна учебна система нямаше и не бяха необходими кандидатстудентски  изпити.

Освен това тази система имаше и друга не по-малко важна икономическа страна. При по-евтини учебници разходите на родителите бяха по-малки.

След завършването на съответния гимназиален клас, учебниците се препродаваха на идващите след тях  класове и с получените пари можеха да се купят учебниците, пак на старо за следващия по-горен клас. Тая практика беше масово използвана и до нея почти винаги прибягваха по-бедните ученици.

За пълнота трябва да добавя, че по същия ред и начин бяха създадени и учебниците от първо до четвърто отделение и от първи до трети прогимназиален клас, пак от учители от тези класове, тъй като те, въз основа на многогодишната си практика, най-добре познаваха, капацитета и възможностите на детския ум. Наблюдавайки индивидуалните умствени прояви на всяко отделно дете, учителите бяха тези, които помагаха безвъзмездно и добронамерено на родителите да узнаят какви са възможностите на техните деца с оглед тяхното бъдещо развитие.

С тази си дейност, работейки всеотдайно на нивата върху, която растат и се развиват младите поколения на България, българския учител заслужава не само едно велико признание, почит и уважение, но и съответно едно по-добро заплащане за своя благодатен труд. За тези успехи в българското образование до 09.09.44 година способстваха и други фактори, които понастоящем са подценени или никакви ги няма.

Строго спазваните тогавашни изисквания за отделно обучение в мъжки и девически гимназии, униформеното облекло и външния вид, ученическия правилник за поведение в клас и извън него, неоправданите отсъствия, уважението и авторитета на учителя, бяха факторите, които оформяха една добра училищна дисциплина.

Най-добра представа за нивото и успехите на българското образование, човек можеше да добие при всенародното честване на празника на българската просвета и култура на 24 май. Многократно съм бил свидетел и участник на този празник. За него се готвеха всички учебни заведения в страната от първоначалното училище до университета. На самия ден, в столицата, под звуците на „Върви народи възродени”, които се излъчваха по радиото, гражданите стояха наредени по тротоарите на бул. Цар Освободител. Те бурно приветстваха стройните редици на обкичената с трикольори българска учаща се младеж. Духовите музики на девическите гимназии, които свиреха просветния химн засилваха тържеството.

Гледките бяха нещо незабравимо. Манифестацията винаги беше филмирана и се излъчваше при екранизиране заедно с филмите след празника, за да се види от всички киномани. Буди недоумение, да не употребя някоя по-тежка дума, че никога след 09.09.1944 година тези кинопрегледи с честването на 24 май, не бяха показани  на българите. Те се съхраняват в българската държавна филмотека под наложеното тежко „ТАБУ”.

В заключение ще кажа, че историята на българското образование е богата. За нея могат да се напишат стотици страници. Може да се обясни правдоподобно защо днес е в такова състояние, но тази история се пренебрегва. Тя очаква своя изследовател, който има какво да научи от нея.

Автор: Стефан Велев на 93 години, учил и се образовал в България по тогавашната образователна система.