В предишната статия ви разказах за младия герой Димо, който разкри Радка и Мария и ги издадена на шефката Радост. Тя имаше цял уикенд (вие дори повече :)) да мисли върху ситуацията и как да постъпи . В понеделник дойде в добро настроение на работа и се затвори в кабинета си, за да прегледа резултатите на клона от предишната седмица и да напише седмичния отчет до ръководството.
Около 10.00 часа Радост извика Мария в кабинета си и затвори вратата, след като тя влезе. Срещата продължи около половин час. Служителката излезе от офиса с безизразно лице и бързо се оттегли в “покоите” си. Сега беше ред на другия „екипен” играч Радка. Тя почука съвсем леко на вратата, но Радост все пак я чу и я покани да влезе. „Моля те, затвори вратата и седни” я подкани Управителката.
Тази среща продължи по-дълго от предишната – около един час. Служителката излезе с червено лице и много притеснена. Тя веднага отиде на работното си място и започна да демонстрира усилена работа.
Димо не очакваше такъв развой на събитията. Той очакваше всичко да става открито и пред целия колектив. Времето минаваше, но нищо не се случваше, а напрежението витаеше във въздуха. Почти никой не говореше, освен с малкото клиенти, които влизаха. Работния ден беше към своя край, когато Радост помоли Димо да дойде в кабинета ѝ.
Младия герой влезе и затвори вратата след себе си (вече беше усвоил принципите на откритата комуникация). Управителката започна направо:
– Димо, първо искам да ти благодаря за откритостта и за това, че ми каза за некоректното отношение от страна на някои колеги. Много мислих през уикенда за ситуацията и какво трябва да направя. Вече се срещнах с Мария и Радка и открито им заявих, че няма да толерирам подобно отношение по никакъв начин. Теб ще те помоля да помогнеш на останалите колеги с въвеждането на досиетата, за да може да спазим срока, а и ти най-много разбираш от компютри и от новата система. Видях, че си много съвестен и интелигентен, и ще ти поверявам по-важни задачи в бъдеще – завърши Радост.
Димо само слушаше безизразно, но в главата му бушуваха хиляди мисли, които едвам сдържаше да не изрече на глас. Каза само „Разбирам” и излезе. До края на работния ден не говори с никого. Посланието, което разбра от Радост е „Не искам да се конфронтирам със старите кучета”.
На следващия ден, младия служител се беше успокоил малко и искаше да разбере какво точно е казала Управителката на двете провинили се служителки. Не чака дълго. Една от другите колежки щеше да му каже в замяна на информация за това какво му е казала Радост на срещата и как ще процедира с Мария и Радка. Цената си заслужавала. Той ѝ преразказал подробно както точно му е казала Управителката.
Сега било ред на Димо да чуе какво е казала Радост на двете му колежки. Не се изненадал особено, когато разбрал, че Управителката е провела два почти приятелски разговора с Мария и Радка „да не правят повече така”. Ако случката се повтори тя щяла да „вземе по-сериозни мерки”. В този момент Димо осъзнал, че Радост просто го е използвала, за да отбележи важни точки във войната със старите кучета и да държи един коз в ръкава си.
В следващите месеци Управителката наистина делегирала все по-отговорни и по-сложни допълнителни задачи на Димо. Тези допълнителни ангажименти, обаче, не довели до очакваното финансово измерение. „Който работи повече и по-качествено се натоварва още повече, а тези които само скатават, не се закачат, защото те не могат да свършат работата” – си мислеше младия ни герой.
Войната между Радост и старите кучета продължила с променлив успех. Някой път тя ги „хващала”. Друг път, те и погаждали номер и така…
Това беше края на историята. Ще кажете „Типично по български”. Може и така да е. Липсата на откритост в комуникациите и неумението (или по-точно нежеланието) шефовете да се конфронтират с група служители по една или друга причина води до такива случки. На обратния полюс са мениджърите тип „Аз така казах”, които винаги са прави. Истината, както винаги, е някъде по средата.
0 Comments
Здравей, Тони, здравейте, читатели!
На мен нещо не ми са ясни някои неща.
1. Защо след като Димо смята, че върши повече и по-добра работа, не си търси правата и не преговаря с управителката за по-добри условия?
2. Защо управителката допуска “война със старите кучета”, след като това очевидно не е здравословно за работния процес? От позицията на управител Радост може да реши този проблем, дори с цената на по-крайните мерки, ако се наложи.
Ако имаше хепи енд, историята щеше да звучи измислено 😉
Дори очаквах Димо да е набеден за клюкар и да го потормозят малко докато не им тегли една “благословия” и сам си тръгне.
Здравей Владо,
На първия ти въпрос, защо Димо не си търси правата, отговорът е ясен – заради пазара на труда в момента. Работодателите (и шефовете като техни наместници на Земята) са в по-изгодна ситуация и се възползват от това, за да държат заплатите ниски (дори да ги намаляват, без да има спад в продажбите, например) и да не повишават кадърните си служители.
Отговорът на втория въпрос е по-труден. Една от причините е неумението на Управителката да се справи със силните личности в колектива. Това го показва с поведението “со кротце, со благо” на неконфликтна личност. Другата причина е нейния страх да не би подчинените й да и подлеят вода или да имат някакви връзки с Ръководството (голямото Доброутро), за които тя не знае.
Аз намекнах, че до тази ситуация се е стигнало заради липсата на откритост в управленския стил на Радост. Ако всички карти се поставяха на масата (както в нейните отношения с подчинените й, така и във връзките й с Ръководството в София), нямаше да се стигне до тук. Стилът на “затворените врати” превръща всички в детективи, които се дебнат помежду си някой да сгреши. В такива колективи информацията е най-ценното нещо, с което могат да се шантажират останалите.
Бо, в такива истории няма хепи-енд, а само изводи и поуки. Приказките са за малки деца, които вярват и искат да вярват, че доброто винаги побеждава. Тази вяра постепенно изчезва с възрастта, смачкана от поредния некадърен шеф и още по-некадърния му началник, който не го сменя.
А, Димо още работи там, главно защото работата му харесва и има още какво да научи за нея. Лошото е, че той бавно се превръща в един от стадото. Каквото и да си говорим мениджъра определя “тона на върха” или както се казва “Рибата се вмирисва откъм главата”.
Здравей! С интерес следя статиите ти. Тук не мога да се въздържа да не коментирам,тъй като подобен сценарий се е разигравал много пъти на моето работно място.По някаква причина, мениджърите просто нямат желание/не искат/не могат да се разберат с по-старите колеги, които нямат желание да усвоят нови техники в работата. Това се превръща в проблем за по-младите колеги/в това число и аз/, които трябва да оправят бакиите след това. Отговорът,който получаваме, е ”то затова има централен офис,за да оправя проблемите на регионалните офиси”. Да, да, ама-не. Просто защото някои хора просто не желаят да се научат на нови неща, а, когато ги заставиш, се държат като петгодишни деца…Не оспорвам годините им натрупан опит, в никакъв случай. Но това, че си на едно работно място от 10+ години, не ти дава право да се държиш по тоя безумен начин. А те много ясно, че няма да спрат, щото тях не ги кастрят, а само ги предупреждават приятелски, което не върши голяма работа в случая.
Младите колеги, които искат да се издигнат, трябва да поемат не само по-сложни задачи и повече обем работа като цяло, но и да търпят подобни ”приятелски предупреждения”.Щото ако младият Димо се беше скатал, предупреждението далеч нямаше да е приятелско…
Относно финансови измерения на по-големия обем труд…е…тук манталитетът е такъв: взимаш един, който да работи за трима, плащаш му заплата за един. Ако проявиш инициативност и нови идеи, дори и те да се вкарат в употреба, то познай кой ще се занимава изцяло с тях-ти. Ето кой.
Жалко е, защото, когато има такова отношение, човек се обезсърчава и се чувства неоценен, а когато това стане, качеството на работата му се влошава, отношенията в офиса се влошават и всичко тръгва надолу. Не знам защо повечето шефове не разбират простата връзка между тези неща.
@Венера – Много добре си уцелила проблема, който се опитах да намекна с “младия” герой Димо и “старите кучета”. Аз съм съгласен да има някакво поощрение за лоялните служители с повече стаж в компанията, но не останалите да ги носят на ръце, само защото не могат да си намерят работа “навън” в друга компания. Така се разрушава баланса и основния принцип да се оценява по свършена работа, а не по минали “заслуги”. Дори съм чувал “Ние сме социална компания и не уволняваме старите си служители” 🙂
Да, де, ама какво означава ”социална компания”? Та нали това е бизнес и срещу работа получаваш заплащане…нищо социално няма в случая! А поощрение трябва да има не само на база на стаж, но и на активност и инициативност, защото иначе младите служители просто няма смисъл да се стараят…
@Стойне – не съм съгласен някой да не си търси правата заради пазара на труда. Защо един не работи, друг работи, а получават една и съща заплата. Нима за някои няма пазар на труда? Пазара на труда си е пазар на труда, но когато става въпрос за принос към фирмата и за неговата цена, това, което има значение е най-вече подход към ръководителите и умения за водене на преговори. Ако Димо имаше същия подход като “старите кучета”, щеше да работи в пъти по-малко за същите пари без значение какъв е пазара на труда. Ако Димо имаше умения да води преговори, щеше да получи по-висока цена за труда си отново без значение какъв е пазара на труда. В случай като този управителя си мисли: “Този си бачка и си трае. Нито пари иска, нито пост. Идеалният бачкатор.” Ако оставиш такова впечатление у ръководителя си, нямаш голямо бъдеще, докато си му подчинен. И всичко това е без значение какъв е пазарът на труда. Мога да дам примери от личния ми опит, които подкрепят това. Както примери за идеалния бачкатор, който много добре си върши работата, но така и не просерира, така и примери за човек, който води преговори и постига своето и то в най-голямата криза на пазара на труда. Аз обаче няма да давам примери, защото всичко това може да се обърне в срещу, ако неподходящи прочетат коментара ми.
Владо, не знам дали си прав…Ти сигурно имаш по-голям стаж от мен, но…ако един шеф има нужда от бачкатор, той ще го приема като бачкатор, независимо какви са уменията за преговори на въпросния служител..Щото в един момент идва проблемът ”тук не ме оценяват, ама в момента работа няма, така че по-добре да си потрая малко, докато не изпадне нещо друго”…Повечето хора, които познавам /млади хора под 30г./предпочитат да са на място, на което не ги оценяват и поощряват, отколкото да рискуват да останат без работа /защото плащат квартира, кола, имат малко дете и т.н./…в което също има логика. Аз например,не живея в наето жилище, нямам деца и за мен това да остана без работа месец-два няма да е голяма драма, но за тях ще е изключително тежко. А хората, които си бачкат яко и си траят са най-угодни на шефовете си..
Тони, тази история за борба за надмощие между младото и старото поколение, определено е често срещана. Обикновено по-възрастните колеги като “по-обиграни” са интригантите, а младите са наивни и идеалисти. Разбира се не винаги е така, характери има всякакви, но този сценарий не рядко се разиграва.
Аз също съм имала по-големи от мен колеги, които са възнегодували, че на младите понякога ни дават дори по-високи заплати и че не е оправдано. Е, това беше преди да удари кризата. Сега заплатите на повечето хора са смешни.
Имала съм случай, когато колежки целенасочено се опитват да ми говорят срещу някого и искат да правим обединения./Затова мразя да ми натрапват и Биг Брадър./ Изводът на една от тях беше: Омръзна ми да ти говоря! Ти никога не взимаш страна. Само няма да ме издадеш и толкова.”
Моят отговор беше “Тогава се откажи да ми говориш!”
@Владо, аз не казвам, че няма такива примери и не трябва човек да си защитава правата, но оправдавам Димо. Той все още е идеалист и си мисли, че като работи повече и по-добре, трябва някой да го оценява. Пред него възможностите са две – или остава и става като „старите кучета” (скатаващи по цял ден и търсещи интриги) или напуска и си намира друга работа. Шефката му няма да се промени, ако отиде и й каже „Ти не си права. Аз работя повече и искам повече пари”. Няма незаменими хора.
В началото на моята кариера си мислех, че ако напусна ще „прецакам” работодателя и няма да има кой да свърши работата. Това е наивно и го разбрах много бързо. Ако трябва шефа сам ще вземе лопатата и ще започне да копае, но пак работата ще се свърши. Моят подход е да се опитвам да променя нещата и ако това не стане (или няма подобрение) да си търся щастието на друго място. Ако имам истински мениджър насреща, мога да очаквам разбиране. Но, нещата са различни в 90% от случаите. Шефовете са станали такива по някаква случайност и имат „свой” стил, който поощрява подмазвачите и натоварва съвестните още повече.
Хм,
Отново интересни разсъждения. Това ме радва, но за съжаление съм играл роля подобна на тази на Димо. Накрая както се казва – го отнесох аз. И защо, защото си им казах нещата такива каквито бяха, но началниците просто отказаха да чуят.
Като резултат аз се понаучих да не ми пука толкова, да правя само това, което се иска от мене. Всичко което ми дойде на акъла да се занимавам развивам, гледам да го правя вкъщи (ако ме остави жената 🙂 )
В последствие ме обвиниха в непукизъм към проекта и компанията – като цяло – прави са. Само не мога да си обясня защо ме форсираха да ритам ръката, която ме храни. Днес и утре са ми последните работни дни в тая компания.
Отивам в друга, в друга “игра” с други “играчи” – поне ще е по-интересно и ще науча нещо ново – парите също не са лоши.
Докато е жива шуробаджинащкото в българина, все така ще е. Лошо.
Всеки иска да работи по-малко и да взема повече
Ще ви дам пример от все още сегашната компания , в която работя – рядко се издигат хора които си разбират от работата. Ама как така би попитал някой?
Ей така:
Събираме се със стари познати (от по 10год се познаваме), кой се попромени, кой улегна кой не :-). Единият в ролята на Радост и аз в ролята на Димо.
Та моят приятел “Радост” разказва как е станал “Радост”
Яко бачкане, яко бачкане и малко балкански “интриги” – забелязват го че е надъхан, тяхната компания в онзи момент расте има нужда от шефове/ръководители на отдели. Правят го и го пращат на обучения за ръководител. До тук супер, но взе да ми разказва за обучението си за ръководител:
Квинт есенцията – Добрият лидер не трябва да разбира от всичко, а да има хора за всичко. Развиване на презентационни умения, актьорско поведение и снецична акробатика също влизат в репертоара. Самоповишаването на квалификацията си “Радост” не го изостави
Един ден си говорим с баща ми – от 1992 год си работи сам за себе си – яко бачкане, яко бачкане, и пак яко бачкане, направо се чудя откъде толкова енергия 2 пъти залага жилището, в което живеем, хиляди пъти започва от нулата, но е горд и едвам последните години взе да му тежи бюрокращината в държавата
“Баща ми, как човек става лидер, ти би ли ръководил хора?”
“Е нали знаеш, че не съм за тая работа, но все си мисля, че трябва да си наясно с работата, в която искаш да водиш хората”
“Не бе, аз не искам да ръководя хора, просто се чудя в нашата фирма защо така става”
…….
“Хайде наздраве, мисли и гледай напред, не бъди такъв идеалист!”
….
“Наздраве! Хайде това лято да яхнем моторите и да обиколим част от страната- черноморието на юг към Резово, от там Сакар, Родопи, ще спим по къмпинг – няма да ни трябват много пари?”
“Може, стига да върви работата и да ми остане свободно време..”
“…ОК баща ми – излизам да пуша”…..
……..
……..
Е те такива лидери ми обясняват на мен, кой проблем колко пари струва и за колко време мога да го оправя. Да доста често “познават” защото никой не им брои парите които те са прахосали от неадекватните си оценки.
Тия които наистина могат да правят такива оценка избягаха от заобикалящата ги бумащина
И все пак оставам с впечатлението, че Димо не си играе картите правилно. Тя че Радост не е цвете за мирисане, не е. Може би съм заразен от една книга, която чета в момента (благодаря на колегата, който ми я даде на заем) – Тайната на успешните преговори – Роджър Досън. Та там пише, че когато правиш компромис (приемаш повече работа), трябва веднага да поискаш нещо в замяна. Разбира се, с правилния подход, не с тропане по масата. Така че Радост да остане с впечатлението, че тя е спечелила преговорите. Ако не поискаш веднага, утре Радост вече няма и да си спомня, че някои работят много повече. Този феномен се нарича “Намаляваща стойност на услугите”. Препоръчвам книгата на всички – една от най-увлекателните, които съм чел.
@Владо – ще прочета книгата, но ще ти дам един пример с метафора. Ако си футболист и играеш в даден мач може да покажеш на какво си способен. Ако не ти подават, ще се пребориш за топката и пак ще участваш в играта. Сега си престави, че си на резервната скамейка. Колкото и да се опитваш да влияеш на играта и треньора, няма как да стане, нали?
Аз (повлиян от един Генади) искам да съм “Играч”. Не искам да съм най-големия шеф, а просто да “пипам” топката, независимо къде играя. Стремя се просто да съм на терена. А щом си там, може да влияеш от всяка позиция (вратар, защитник, халф).
Когато съм бил на пейката (т.е. позицията ми е била толкова ниска, че изобщо не съм могъл да участвам в играта, като например не съм имал достъп до информация, не съм участвал в срещи с ръководството или казано с по-прости думи съм бил “Мишок”) няма как да преговарям или да направя нещо, с което да променя играта.
Нима искаш да ми кажеш, че дори Димо да беше най-добрия преговарящ на света, няма как да накара Радост да оцени огромния обем работа, който той върши, като го компенсира с поне малко увеличение на заплатата?
Искам да кажа, че и човек като Стив Джобс да беше в тази ситуация, ако тона на върха (и в частност Радост) не подкрепя инициативните и мотивирани хора, пак нямаше да получи повишение.
А иначе Радост оценява усилията на Димо (и то много добре) като го товари с още задължения, защото той се справя по-добре от другите. Защо да дава нова задача на Марийка, например? Тя няма да се справи или ще я свърши за много дълго време. Ако тръгне да я обучава, също ще се загуби време, а трябват резултати. Тези от Централата виждат само някакви цифри, не питат как са постигнати.
Има компании и “компании”. “Културата изяжда стратегията за закуска” се казва. Ако в една фирма липсва точно тази култура, каквито и стратегии, обещания и лозунги да има, те не вършат работа. А заплащането е част именно от тази култура…
Бат Тони, по повод на твоя коментар, че искаш да си играч, а не резерва, всичко е относително:) Минималната гарантирана заплата за ветеран в NBA е 800 000 долара на сезон, може и да не влезне нито един мач в игра, ама поне гледа от първия ред:)
Та не е важно точно какъв си, важно е само какъе в кеш флоу-а:)
Dude, въобще не си прав, че само кеш флоу-а е важен ;). Прекалено меркантилно от твоя страна. Определено значение имат: положението в организационната йерархия, цялостния принос към екипа и работата, коректността и други фактори.
@Dude, заплата от 800к на сезон ме блазни, но по-скоро съм съгласен със Светльо, че не всичко е пари. Аз съм такъв, че трябва да “пипам” топката, иначе ми става скучно 🙂
Един казус, като излязал от комиксите :)Разбира се в рамките на шегата, без да засягам колегата Василев!
Това е ситуация, която показва, колко сме зле в България и затова не е никак смешно.Как мислите – може ли такава фирма с такъв управител и персонал да прогресира?Според мен – не, ама никак.
Лощо е, че това не е само казус, а действителност.И в мойта практика е имало такива, а мисля, че и дори продължават да се случват.
Като човек минал през тази помия, съм бил от всичките страни в този казус.На нито едно от тези работни места не е приятно.
Иначе по казуса от моята гледна точка:
Съгласен съм , че пазарът на труда играе роля, но едва ли е толкова важно това, ако човек е специалист и професионалист в това , което върши.Винаги съм смятал, че кадърните хора “все още са извън фирмата” и поради тази причина никога не съм спирал да се оглеждам за такива хора – те са богатството на една фирма.Междувременно вие решавате дали да плетете интриги в офиса или да правите бизнес.Е те това ни отличава от западняците – прекалено сме интриганти и то на дребно.Лично аз, съм напускал сам, по собствено желание, заради това да остана “чист”, но принципен.И въобще не ме е било страх да остана без работа.Така съм бил пред време, тогава условията бяха други, сега обаче всички си мълчат, а не трябва, не бива да ги е страх – е това работа ли е да работиш със страх?!Днес разбрах за една приятелка – напусна шефа си, след 20 години работа при него.Тя е смел човек и искренно и се възхищавам.Тя ще успее, защото е кадърен човек.Такива са днешните герои.
По отношение на ръководството – ако наистина е такова,значи си го е заслужило.Като човек който ръководи…много хора, бих казал, че никога не съм си и помислял да се държа по такъв начин.Може би в малките фирми с по няколко човека положоениет е такова, но дори и там трябва да се действа по друг начин.В малките колективи, не само е препоръчително, но и задължително( това е само мое мнение) всички проблеми да се решават пред всички.Това викане един по един , само нагнетява нещата.И вместо те да се делят на “стари кучета” и на “зайци”, е по-добре ТИ да ги разделиш така, щом те така искат.Определи приоритетите и на двете групи, създай различни отговорности, делегирай права, въведи бонуси и наказания и не толерирай нито една група.Тия хора трябва да се пораздрусат и да разберат кой е шефа.”Разделяй и владей” е най-добрият подход в този случай(това в голяма компания не може да се случи).И колкото по-малко някой знае, толкова по-добре.Това е разбира се доста хипотетично и не го пожелавам на никой, най-малкото защото Управителя трябва да се докаже пред всички като авторитет и да хаби време и услия за това.Неблагодарна работа и кофти ситуация.
Уволнявал съм хора, които се занимават с подобни сплетни, които “топят” колеги, които си “чешат езиците” по цял ден,но съм и бонусирал хора – съвсем нови, за неща, които са прекалено малки за бонуси или които за “старите ” им се струват нормални.След 2-3 месеца нивата и на “младите” и на “старите ” почти се изравнява.
И като за край – уволних брат си, за това, че правеше точно това, което описах по-горе.Нямам никакви скруполи и задръжки относно атмосферата в работата.
Този казус обаче все пак имам някаква поука : Не работете във фирма с такъв Управител.Не наемайте такъв персонал.Няма незаменими хора – особено за “старите”.Няма особености на трудовия пазар, има трудови особености, които се продават,купуват и управляват.И има живот извън фирмата:)
Никсън, много точно казано! Доста внимание си обърнал на този иначе скучен казус /поне така изглежда отстрани/. По мое мнение ситуацията в тази фирма не е чак толкова драматична. Могат само да се радват, че ръководството не е на главите им.
Аз мисля, че Dude е донякъде прав. Ако да кажем основното ти страст е хобито ти, а работата я вършиш, за да имаш пари да оцелееш, тогава е най-добре да е възможно по-малко натоварваща и за повече пари. Аз не вярвам, че на Димо мечтата му е да обработва документи. Сигурно си има нещо друго, което го влече повече – скално катерене, рафтинг, футбол, четене на книги, пиене на бира и др. В работата се натяга за да е по-добре материално и да има повече пари за нещата, които му харесват. Ако работеше художник, артист или писател, щеше да е друго. Е, сигурно има и хора, на които и деловодството им доставя удоволствие, но дали са много?
@Теди – Всеки си има нещо, което повече му допада от работата. Това е ясно. Но работата, затова е работа, за да се свърши. Дали ти харесва или не, това е друг въпрос. Димо, може и да обича да ходи на риба, но и да работи като банков служител, също му е интересно. Може би, затова е още на същото място.
Вероятно е меркалнтилно много, и какво от това- това е работа, очаква се да е меркантилно, аз си продавам времето и уменията. Не съм там да завързвам социални контакти или да ми е приятно. Т.е при достатъчно добър кеш флоу, всичко друго може да е компромис. Ако не мислиш така- давам ти пример. Непоносима работна среда- чакаш да напуснеш с нетърпение- дават ти тройна заплата на на-добрата конкурентна оферта. Дали няма да останеш? Хайде да не се лъжем.
Без капка лъжа, мога да ти заявя, че няма да остана. Не разполагам с такъв начин на мислене и с такива идеали просто. Работната заплата е просто един показател,а за да си заслужава определена длъжност в определена фирма са нужни повече ;). Ти си решаваш за какво работиш, щом го правиш единствено заради парите – изгодата/проблема са си лично твои.
Тони, Dude, благодаря. Дадохте ми идея за статия!
@Светльо, смея да твърдя, че съм дяволски добър в това, което правя, и за да стигна там не съм си позволявал лигавщини от типа, екипът е ужасен, има много интриги и т.н. Някои ги надиграх в собствената им игра, другите се отказаха да се занимават с мен, трери просто се махнаха. Търпение и дългосрочна стратегия. Жертви на едно място се компенсират многократно на други места.
Но не е за всеки това, определено
Абсолютно вярно, че не е за всеки това. Точно поради това не се съгласих с теб, че само кеш флоу-а е важен и съм убеден, че е така. Всеки е индивидуален и сам преценява какво иска да постигне, какви ресурси да използва и какви компромиси е готов да направи.