3 урока от училище, които трябва да забравите веднага
3-те принципа на успешните семейства
28.10.2015
Нов начин за инвестиране в недвижими имоти
12.11.20153 урока от училище, които трябва да забравите веднага
Аз бях отличен ученик и ценя знанията, което съм получил. Въпреки това, много от уроците, които научих в училище не са приложими в реалния живот, а други ми пречат да постигна успех. В тази статия ще ви споделя моите 3 училищни урока, които ме теглят назад в моето развитие и ако и вие ги ползвате, трябва да ги оставите в миналото.
Урок № 1 Отличник – винаги и по всичко
Това беше един от училищните уроци, от които трябваше да се откажа, защото ми донесе само стрес и разочарования в живота. И така, в училище имаше ясно разграничение между отличниците и слабите ученици, и това разделение беше относително постоянно във времето.
Първите бяха добри по всички предмети. Много добре си спомням гнева, които изпитах, когато учителката ми по физическо искаше да ми пише 4-ка за срока в 7-ми клас, при положение, че имах само 5-ци и 6-ци по останалите предмети.
Нямаше как аз, отличникът да не съм такъв и по физическо. Та, аз бях добър по физика, български, математика, биология и още доста по-трудни и сложни предмета. Родителите ми ме „подкрепиха” в тези разсъждения.
Отидох следващия път при госпожата по физическо и ѝ „обясних” ситуацията. Тя ми предложи отново да покрия нормативите. Скачах, тичах, набирах се и правих коремни преси, но по таблицата с оценките, резултатите ми отново стигаха за малко повече от 4-ка.
В края на краищата, госпожата по физическо беше проверила в дневника останалите ми срочни оценки и ми беше писала 5-ца. Явно и тя се е притеснила какво ще кажат останалите ѝ колеги.
Този урок се повтаряше и в много други ситуации. Например, „разбирането” на учителите, че отличниците винаги са подготвени ми донесе много позитиви в училище и често съм злоупотребявал с него. В началото на срока вдигам ръка да ме изпитат, изкарвам 6-ца, после още една след месец-два.
До края на срока изобщо не четях, а само от време на време вдигах ръка, за да демонстрирам, че знам, но учителите не ме изпитваха, за да може да „участват и другите”. И така, поддържах членството си в клуба на отличниците.
Този „урок” ми служеше вярно в училище и в по-голяма част от висшето ми образование, но го извадих от употреба още на първата ми работа.
„Щом са ме избрали точно мен за тази работа, значи съм добър и разбирам от всичко” си мислех. Самочувствието бързо ти се „смачква” обаче, когато разбереш, че дори да разбираш от финанси, не означава, че може да пуснеш факс (а аз не можех) или да работиш с банков софтуер (никога не бях виждал такъв преди това).
Вземането на думата и „даването на акъл” на оперативките се приемаха като проява на ентусиазъм в началото от колегите ми, но след това ясно ми показаха да „си знам гьола”.
В бизнеса този прилагането на този урок е още по-болезнен – струва ти пари. В началото се опитвах да разбирам от всичко и да постигам отлични резултати навсякъде и по всяко влеме. Останаха само опити, които се отразиха неблагоприятно върху финансовото ми положение.
В живота, за разлика от училище, не може да си добър във всичко и винаги (а и не е нужно). Един се е развил в една посока, а друг – в коренно различна. Така всеки има работа и тя се върши от професионалисти.
Не може и винаги да си във върхова форма. Имаш моменти, в които си разсеян, уморен или просто не знаеш как да станат нещата. Това не е фатално. Просто питай някой за правилния отговор. Няма да се изложиш, не сме в училище.
Урок № 2 Щом питаш, значи не знаеш
Този урок също не ми помогна особено в живота. Училището е място, на което едни знаещи хора – учителите дават акъл на незнаещите ученици как се правят нещата, дори и те да не са ги приложили на практика, а само да са ги прочели.
И това е едностранен процес, в който няма обратна връзка. Задаването на въпроси е ясен знак, че не знаеш нещо. Щом не знаеш, значи не си го научил, а това е първата крачка към клуба на слабите ученици. Никой не иска да членува там, нали?
И затова не се задават въпроси. В малкото случаи, в които съм проявил инициатива и съм искал да разбера малко повече от сухите знания в учебника, съм получавал надменни отговори от типа „Не знаеш ли? Това го пише в учебника” или „Това е материалът и друго не ти трябва да знаеш”.
Нали разбирате, че тези „уроци” се запечатват дълбоко в съзнанието на всяко дете и то повече не пита. Не пита и в университета и чинно си чете лекциите. Не пита и на интервюто за работа, защото ще го сметнат за глупав. Не пита и за помощ от колеги, защото ще се изложи. И така, настава едно мълчание или още по-лошо – всеки знае отговорите на всичко и се опитва да ги наложи на останалите. Ей, умен човек е този…
Въпреки че много хора си прилагат този урок в живота, аз го изхвърлих като абсолютно непотребен. Сега задавам много въпроси (ако има кой да ме слуша, а не ми обяснява как стоят нещата) и търся отговори.
Ако говоря само аз, нищо няма да науча. Но, ако слушам и задавам въпроси, моята чаша със знания се пълни. Тази максима ме доведе и до коучинг подхода в професионалните и личните ми взаимоотношения.
Преди си мислех, че знам всичко (отличник) и давах акъл, често без стойност за човека, защото това не беше неговия въпрос и житейска ситуация. Сега, първо питам и тогава казвам, ако някой ме пита нещо.
Имаше интересна ситуация на последната месечна среща на Клуба на инвеститора. Една част от програмата е свързана с решаване на конкретен казус, зададен от участник.
По регламент, първо останалите участници задават въпроси, за да изяснят ситуацията и тогава трябва да дават съвети. Това правило не се хареса на много хора и те започнаха веднага да „решават” проблема на човека с казуса.
От отговорите на участника с казуса се оказа, че той търси решения в съвсем друга посока, но това нямаше как да го разберем, ако не зададем първо „уточняващи” въпроси. Накрая, имахме насоки за решаване на ситуацията, а участниците в дискусията разбраха за силата на въпросите.
Урок № 3 Провалът е недопустим
Този урок носи страдание, разочарования и депресия на много хора. Никой не иска да се проваля, но това е част от нашия живот и всеки неуспех ни прави по-добри в съответната област. Най-успешните хора са се проваляли най-много пъти и това е факт.
В училище, обаче, всеки полага неистови усилия (лъже, преписва, бяга от час) само, за да не се провали по някой предмет. Двойка в бележника е най-големият страх на повечето ученици.
Ако не се справят с нещо, те ще бъдат наказани. Затова и повечето ученици, просто не се опитват. Правят само минимално необходимото, за да завършат.
Този урок си остава в съзнанието на много хора за цял живот и те правят всичко възможно, за да не ги посочат с пръст като неуспели да направят нещо.
Страхът от провал ме е лишавал от стотици възможности, които съм имал в живота и в работата ми. Искам да поема този проект, но ако се проваля, ще ме накажат – ще ми вземат бонуса или ще ме уволянат.
„Ако напусна сигурната си работа, за да стартирам бизнес, и се проваля? Какво ще кажат хората? Ще ме боли. Ще съм неудачник. А това не е добре. Я да си стоя кротко и да си трайкам”.
Но какво значи да се провалиш? Просто не си успял да направиш нещо от първия път. Ние отделяме толкова време да планираме, за изпипваме детайлите, за отлагаме, само за да успеем от първия път и ако не го направим – „Край. Провалих се. Аз не ставам за нищо. Защо не го направих по-добре?”.
Ами, направи го. Всеки ден имаме втори шанс – той се казва утре.
Ако моя бизнес не успее, ще го затворя и ще продължа напред. Ако нещо не успея да направя, ще опитам пак, и пак, и пак докато не стане.
Без провал няма истински успех. Дори да постигнеш отличен резултат от първия път, той ще е нестабилен, защото не знаеш какво може да се обърка.
Като отличник аз много мразя да се провалям и живота да ми пише двойки, но така ставам по-добър, което е целта, нали?
6 Comments
Голям привържаник съм на принципите, които сте изброили, г-н Василев.
В контекста на физическото възпитание обаче винаги много съм се ядосвал на нещо – нямам представа как е било по Ваше време, но физическото, което съм видял след 1990 година включваше следното:
– предимно футбол цял срок и накрая нормативи
Но не нормативи, за които сме тренирали. Не нормативи, за които някой ни е готвил. А по-скоро нормативи, които измерват кое дете е генетично по-надарено физически и евентулно – по-активно.
И размишлявам това как може да се реформира.
Та, примерите са хубави, а системата е сбъркана на много нива.
поздрави
Лазар
Тони, същото беше и при мен. Ама аз по трудово се издъних. Не можах да направя електрическата верига и да ми светне лампата. Нямах сили да завинтя проклетия болт (бях в 3-ти клас). Тройка имах и ревах с глас. Много смешно 🙂
А за това дето учителките (направо ще ги нарека “лелките”) ни пресичаха да не задаваме въпроси, защото и те не могат да отговорят на част от тях – направо нямам думи! Доста дразнещо си беше. И аз си почивах на стара слава и си бях отличничка. Не мога да отрека, обаче че масивни знания получих по граматика и днес са ми от полза. 🙂
Теди, мен и за граматиката ме бяха форматирали – караха ни да учим разни правила без да ни кажат какъв е смисълът от тях. Най-добрите уроци за граматиката научих от коментари на читатели, които са открили грешки в текста 🙂
Статията показва по един чудесен начин някои наши качества, които снижават качеството ни на живот. Добре е да им се обърне внимание, защото много хора не се замислят за тях и ежедневно се борят с негативните резултати, до които водят тези нагласи.
Безспорно образователната ни система има нужда от някои реформи… от сериозни реформи. Посочените “уроци” са абсолютни условия за успех на порасналите възрастни, които искат да градят себе си и кариерата си. Но училището сякаш не е единственият виновник за натрупване на нездравословни навици и нагласи. Недопустимостта на провала до голяма степен е човешко качество, характер, вродено качество. Има хора, които се амбицира от провалите си, искат да се борят до победа. Има и друга категория, която трудно се примирява и още по-трудно вдига глава и това е качество, което се наблюдава още във възрастта преди ученическата. Желанието да бъдеш отличник пък идва от нуждата да се себедоказваш. Кой не иска да е най-добрият?!
Но безспорно училището изиграва важна роля в затвърждаването на тези вродени качества.
Да взема и аз участие по темата. А тя е много интересна, защото всеки може да интерпретира опита си в училище по много различен начин 🙂 Училището ми е болна тема. У дома всички държаха да съм “подготвена”, което за мен означаваше да изкарвам оптимално близки до отлични оценки, без да се престаравам с това. В интерес на истината общият ми успех никога не е падал под отличните 5.50 въпреки факта, че се бях заинатила категорично да НЕ ЧЕТА по определени дисциплини. Намирах ги за скучни, досадни и неприятни и там успеха ми креташе някъде между 4 и 5.
В дневника графата ми беше претъпкана с извинени отсъствия, генерирани от бягства и оправдани с фалшиви бележки , бях направила и 2-3 неизвинени от закъснения. Никога не съм намирала за необходимо да стоя в училище повече, от колкото е наложително, за да си изкарам оценките за срока и да си завърша срока без да ме санкционират за отсъствия. Аналогична беше и ситуацията в университета.
Урока с “отличните” оценки може да се тълкува двуяко. 1) На първо място това е ясен урок, не че отличните имат право и следва винаги да бъдат толерирани, което е допълнителна полза. Полезният опит тук за мен беше, че оценките или изпитанията, поставяни от онези, от които зависиш, не се взимат и не се изкарват само със знания в буквалния смисъл на думата. Трябва ти и стратегия. А правилната стратегия води до правилните резултати. На 2) място, когато си си извоювал статукво и го отстояваш без да си даваш излишен зор, отговаряш на чуждите очаквания. Отговарянето на чуждите очаквания ти дава зона на комфорт и оправдава голяма част от нещата които правиш, съответно и отлично отклонява вниманието от някои твои действия и постъпки. Например- тя е отличника, няма причина да бега от час. Какво като днес е присъствала в 3 часа (през един) и е пропуснала останалите 4. Тя е отговорна. Вероятно има разумно обяснение за това и то без да е съшито с бели конци. Разумното обяснение е ходене по изследвания до мед.център, измислен разбира се. Просто не ми се влизаше в тези конкретни 4 часа и ги съкратих – и така множество пъти. Т.е. поради факта, че съм “отличник” не ми се налага да бягам от час, защото бягането от час е за слабите ученици и тяхната единствена мотивация, според учителите е, че те бягат за да не бъдат изпитани и да не им бъдат написани ниски или слаби оценки 🙂 Да, ама не 🙂
По втория въпрос, пак не съм съвсем съгласна 🙂 Когато минаваш за “отличник”, опит, който в голяма степен споделям и аз, тъпите въпроси винаги са ти позволени. Могат да те спрегнат за педантичен, прецизен по отношение на изказа, недосетлив, невнимаващ в момента човек, както и за заядливец, който иска да се направи на интересен и много актуален, или пък за абсолютен досадник, който нарушава дисциплината, но това по никой начин не ти отнема статуса на “отличник”. От скромният ми опит в гимназията и после в юридическия факултет , завършен с квалификационна степен магистър, както и във втората ми магистратура, и който опит в последствие е потвърден и от професионалния ми стаж, съм забелязала, че тъпият въпрос е незададеният. Много обичах да задавам “тъпи” въпроси в училище и после в университета. Винаги това ми се е разминавало от гледна точка на “отличничеството”, макар че доста често и преподавателите и съучениците ( състудентите) ми са се дразнели откровено на малоумията, които си позволявам да питам, защото отговорите на всички им се струваха логични, прости, ясни и нямащи нужда от допълнителни уточнения. Практиката показа, че именно малоумните въпроси бяха онези, по които имах бележки в лекциите си и по които масово се допускаха грешки на тестовете в края на срока или на семестъра. Защо беше така е въпрос на отделна дискусия. Може би защото всеки или ги надценява и си мисли като го види зададени на контролно или на тест, че зад тях трябва да стои нещо много сложно и много трики, като в същото време отговора е логичен и не толкова сложен, или точно обратното- всеки категорично ги подценява и смята, че отговора е близко до акъла, логичен и предсказуем, а не абсолютно нелогичен и минаващ за особена форма на частен случай ( изключение на изключението на изключението) 🙂
По отношение на провалът, мога да кажа, че наистина не е много повод за гордост да повториш година или да се явиш на поправка и това беше много голям залък за преглъщане, когато ми се наложи 10 пъти да се явя на изпит по гражданско право, за да го взема изобщо. Почти се замислях дали да не прекъсна завинаги и да завърша нещо друго. В крайна сметка реших, че е по-добре каквото човек подхване да си го добута до край, за да знае, че е приключил с това 🙂 Съгласна съм с това, че в училище лесно свикваш да бъдеш победител или да заемеш мястото на постоянен загубеняк, но никой не те учи как да губиш с достойнство и да се опиташ пак без това да смачка самочувствието, самооценката и куп други “неща”, които са ти необходими: 1) за да запазиш фокус. 2) да подбереш правилната стратегия и 3) правилните средства и време за да си постигнеш целта 🙂 Излизайки от училище, аз имах навика винаги да съм “най-хитрата”, най-умната и живота ми поднесе редица ситуации, за които справедливо може да се каже “хитрата сврака и с двата крака” 🙂
По отношение на въпросите темата е много обширна и лично моя принцип е следния:
Аз по принцип съм доста дружелюбен и отворен за всякакви въпроси и се стремя да отговарям обосновано и изчерпателно когато ме питат.
Първия път отговарям, давам примери или показвам особено ако е в работата ми – идеята ми е колегите ми да знаят възможно повече, за да могат да решават проблемите си сами, а аз да мога да се съсредоточа върху онези от тях, които не са им по силите или са в моята специфична област на работа. Няма “тъп” въпрос – след като човека не знае и иска да се научи влагам усилия за да обясня.
Втория път отговарям набързо за да припомня това, което вече съм показал. Само в много краен случай обяснявам подробно.
Трети и следващ път отговарям само ако няма накъде да ходя – за мен е загуба на време да обяснявам нещо на човек, който или не може или не иска да се научи.
За мен разликата между опитните и начинаещите програмисти е именно в количеството и вида на зададените въпроси. Начинаещите задават въпроси от вида “Как да направя това?”. Задачите им обикновенно са достатъчно ясни и конкретни и те добиват опит на базата на използваната “техника” и знания. Опитните задават въпроси от вида “Какво точно искаш да направя?”. Отговорите на въпросите “Как?” те знаят как да си ги намерят, ако вече не ги знаят.
Предполагам, че в останалите професии също е така.
И тук е мястото на едно много уважавано от мен форумно правило – не задавайте въпроси преди да сте потърсили отговорите в интернет и да проверите дали някой вече не е задал същия или подобен въпрос.
Това правило не е заяждане, както си мислят някои, а мотивация. Мотивация да се научите да търсите необходимата ви информация. Това е вид мислене, което се тренира с времето и използването му. Познавам много хора, които не го умеят. Идват при мен и ме питат “търся еди какво си във връзка с еди какъв си проблем”. Аз не знам нищо във въпросната област и само от въпроса който са ми задали пускам търсене и ми излиза това което им трябва. Някои от тези хора дори не се сещат да питат “чичко гугъл”. Други просто подхождат неправилно. Но търсенето е умение, което не може да се преподава – то се научава с много практика. И правилото “първо търси и след това питай” е мотивация да практикуваме това умение.