вторник , 23 май 2017
Istoriqta - Razvruzkata

Историята на един пишман икономист – Развръзката

Това е Втората част от историята на един продавач на мечти – Иво Груев. В края на Първата част той беше решил да кандидатства Икономика…

Автор на тази история е Владимир Узунов. Тя е измислена и всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

И така, Иво Груев сметна за удачно да учи в чужбина, защото в родината му критериите на университетите бяха толкова занижени, че те записваха за студент всеки, който минеше по отсрещния тротоар, а ако минеше по тротоара от същата страна, му пишеха „Отличен 6”. Даже беше чул за един познат, когото направили доцент на сила, само защото по погрешка е влязъл в двора на един университет.

В крайна сметка не го приеха в нито един чуждестранен университет и се задоволи с роден. Дисциплините си минаваха, семестрите също, обаче така и не се учеше това, за което той беше постъпил. За сметка на това пък се учеха много ценни неща като философия, екология и други. Той недоумяваше как философията ще му помогне в прогнозирането на цените на акциите, но си траеше с надеждата, че важните неща се учат в последния семестър.

Философията все пак му даде ценни уроци за живота, като го научи, че битието определя съзнанието и че реалността е субективно отражение на обективната действителност. Не знаеше как да ги тълкува тези неща, но реши, че са умни, след като не ги разбира. Затова се напъна да ги запомни на изуст, за да ги цитира, когато трябваше да направи впечатление на умен човек. Освен това тайничко се надяваше, че някой ден ще стигне до прозрение и ще разбере дълбоката мъдрост на автора.

Лекциите по екология пък бяха толкова скучни, че единственото, което правеха студентите по финанси, докато даскалът диктувайки, се опитваше да подобри световния рекорд по бързо говорене, беше да обиждат бъдещите счетоводители. Все пак враждата между данъчните и счетоводителите започва още от даскалото. Обиждането се изразяваше в разказване на вицове за счетоводители. Един от тях е за закона на Мърфи за счетоводството, който гласи, че ако балансът не излиза, има грешка, но ако излиза, има две грешки. Друг беше за това, че на счетоводния отдел винаги трябва да му влиза, а не да му излиза (сметката).

Бъдещите счетоводители също не оставаха длъжни. Те потвърждаваха теорията, че икономиката е по-стара професия от медицината, защото крадецът винаги върви пръв, а екзекуторът го следва. Нещо повече – предполагаха, че икономиката е най-древната професия. Иначе нямаха обяснение от къде се е взел този хаос преди създаването на света.

Не след дълго Иво Груев се дипломира, но скоро разбра, че тази диплома няма да му послужи за нищо друго, освен да си я сложи на таблото на автомобила с цел да ползва паркоместата за морални и интелектуални инвалиди.

След като не беше изпълнил основната си цел – да се научи да прогнозира финансовите пазари – реши да се посвети на книгите по темата. След много прочетени книги и занулени сметки при инвестиционни посредници разбра, че това е невъзможно. Беше отчаян. Усещаше, че мечтата му се изплъзва. Годините си минаваха (вече беше на 27), а надеждите се изпаряваха. Спешно трябваше да измисли начин за изкарване на бързи пари, но не му се работеше, защото смяташе работата за посегателство към личността. И не беше много далеч от истината с оглед манталитета на повечето работодатели в родината му. Освен това прекрасно знаеше, че с работа се става гърбав, но не и богат.

Изведнъж му просветна. Замисли се и реши, че всъщност не е необходимо да може да прогнозира пазарите, за да изкарва пари. Достатъчно беше само другите да си мислят така. Предвид факта, че имаше това, което в родината му го наричат „връзки”, не беше трудно. Все пак в тази страна ако нямаш „връзки”, дори не те поздравяват. Та той имаше леля, чиято най-добра приятелка имаше син, който беше женен за момиче, работещо в един популярен инвестиционен посредник.

Всичко мина по мед и масло. Не след дълго той имаше договор с тази фирма. Събираше хора, които искаха да се научат да търгуват на финансовите пазари, обучаваше ги и тайничко им рекламираше инвестиционния посредник. За него беше добре, защото се прикриваше зад името на известна фирма.

Събра последните пари на родителите си и си купи си чисто нов автомобил… ей така за респект. Той беше куча марка, производство на северната съседка, но пък 80% от тамошните жителите притежаваха такава. Това накара Иво да си мисли, че тя е добра кола. Разбира се, имаше някои недостатъци. Например задната предавка често се бъркаше с втора, а първата трябваше да се търси с полицейско куче. Окачването също не беше на ниво. Предницата преминаваше през легнал полицай меко и неусетно, но задницата подскачайки му разбиваше камъните в бъбреците и събаряше пломбите му, а на него не му оставаше нищо друго, освен да изплюе парчето, което беше част от прехапания му език.

Автомобилът на Продавача на мечти

Воланът пък се въртеше толкова трудно, че трябваше да се набира на него, все едно е на изпит във военно училище. Освен това се тресеше като вдовишки вибратор. Но пък колата имаше фаца (бел. ред. от италианки faccia – лице) и беше чисто нова и това беше най-важното. Все пак нямаше как да се появява пред клиентите си със стара бракма.

Точно тогава дойде и Световната икономическа криза. Медиите гръмнаха, че е най-дълбоката след Великата депресия. Фалираха толкова големи банки, че никой до тогава не предполагаше, че това може да се случи. Множество хора останаха без работа, стачки блокираха големите световни градове, безработицата скочи до небето, броя на бедните се повиши неимоверно, задлъжнялостта нарасна значително, а новините за фалиращи мега корпорации и дори цели държави бяха ежедневие. Въобще паниката беше пълна.

Всичко това бе добре дошло за Иво, защото при това положение се увеличи броя на златотърсачите, които също като него преди години си мислеха, че могат и да не работят и да останат в страни от глобалната тенденция. Клиентите му вече бяха много повече. Дори започна да публикува прогнози по медиите и в собствения си сайт. Написа и няколко книги, които се продаваха като топъл хляб. Хората бяха толкова ентусиазирани от неговите материали, че дори не забелязваха, че 90% от прогнозите му не се сбъдваха.

След като направи разчет на приходите и разходите си обаче, той остана разочарован. С това темпо трябваше да чака да стане на 40, за да сбъдне мечтата си. Тази възраст в неговите очи изглеждаше като да си взел-дал. Реши да ускори процеса, като използва популярността си, за да изцеди и последните пари на клетите си последователи. За целта прибегна до схема на Понци. Каза на клиентите си, че могат още по-лесно да печелят от борсовата търговия – без дори да участват пряко. Трябваше просто да дадат спестяванията си на него, а в замяна той да ги завърти на борсата, да си удържи заслужената комисионна и да върне солидна печалба на инвеститора. Той наричаше печалбата „лихва” и дори си позволи да я фиксира на 50% за период от точно 45 календарни дни.

Първите мераклии бяха леко резервирани, но пробваха с малки суми. След изтичането на периода видяха, че няма нищо страшно и го препоръчаха на свои близки. Те също се уверяваха, че всичко е наред и започнаха да влизат с още по-големи суми. Така входящите парични потоци на Иво нарастваха лавинообразно, а той изплащаше лихвите с новопостъпващите средства. Повечето дори не си прибираха печалбата, а напротив инвестираха още суми. В един момент хората го замерваха с толкова много пачки, че той се чувстваше длъжен да ги накаже за тяхната алчност.

Така само за две години, той спастри достатъчно за заветната цел. Можеше да изкара и още, но вече му се живееше в чужбина. Всичко в страната му го дразнеше. Най-много го дразнеше, че винаги когато шофираше със 150 км/ч в градски условия, все се намираше някой с черен джип зад него да му присветва с фарове, за да му напомни да се отдръпне от пътя. Това го изкарваше от релси и той ускоряваше още повече напук. Тежките коли обаче винаги прибягваха до удари под кръста, като го изпреварваха през тротоара. От време на време се случваше да прегазят някой и друг пешеходец, но на никого не му пукаше за него, след като е имал наглостта да се изпречва на пътя на луксозен автомобил.

В един прекрасен ден премина към изпълнение на мечтата си. Качи се на самолета и отпътува. Полетът беше дълъг, настъпи нощта. Без Иво да е на ясно, до него пътуваха двама влюбени мъже. Докато всички спяха, единият започна да убеждава втория да консумират връзката си, а той се притесняваше, че може някой от пасажерите да не спи. В този момент Иво незабелязано се събуди от зъбобол и установи, че му е подут венеца. Реши да повика стюардесата и да я помоли за аспирин. Но в този момент се случи нещо неочаквано за него. Единият влюбен извика на висок глас „едно кафе, моля” с цел да убеди другия, че няма да има реакция и следователно всички спят. Това накара Иво да се замисли какво ли би се случило с него, ако поиска аспирин, след като така се гаврят със съседа му по място, само защото е поискал кафе. Предпочете да потърпи и да не се обажда.

Тропическият остров

Скоро пристигна на мечтания остров. Първата му работа беше да си намери хотел, за да пренощува. Там имаше само два. Влезе в първия и остави 100 долара капаро на рецепцията, за да огледа стаите и да реши дали да отседне. Тази затворена система обаче също не бе пощадена от кризата и всеки имаше да дава пари на някого. Затова рецепционистът побърза да изтича до месаря, за да си върне дълга. Той веднага си върнал парите на фермера, на когото дължал за доставки на месо. Фермерът пък имал да дава на монтьора, а той – на местното момиче за компания. Тя пък се върнала в хотела, защото дължала за хотелски услуги, така необходими в нейната работа.

В този момент обратно по стълбите слезе Иво, твърдо решен да не отсяда там. Въпреки че си прибра банкнотата, се превърна в местен любимец, след като още с пристигането си разреши дълговата криза, от която бяха пострадали всички островитяни.

На другия ден, вече отпочинал, реши да се разходи. Излизайки, видя един бездомник, който дреме под една палма. Той се възмути и го попита защо не си намери работи, за да изкарва пари и да живее по-добре. Островитянинът го попита с неразбиране за какво са му пари, а Иво му обясни, че когато спечели достатъчно може да се пенсионира и да не работи. Беднякът пък му заяви, че и в момента не работи и така сложи точка на спора.

Иво продължи и видя едно заведение, в което се сервира човешки мозък. Имаше и ценоразпис, защото мозъкът имаше различна цена, в зависимост от това каква професия е упражнявал приживе. Първо се отврати, но после от любопитство погледна цената на мозъка на икономист. С радост установи, че е най-скъп от всички. Побърза да попита собственика защо е така, като се надяваше да чуе, че икономистите са най-умни, за да си повдигне самочувствието. Разочарова се, след като разбра каква е истината. Много икономисти бяха необходими, за да се събере един кг продукт за готвене.

Все пак успя да си оправи настроението, като се замисли, че вече е постигнал така желаното спокойствие. Радостта му обаче не продължи дълго. Само месец по-късно цялото това скучно ежедневие му беше омръзнало, а и беше започнала да го гризе съвестта. Страхуваше се също и да не го застигне тежката ръка на закона. Чак сега си даде сметка, че не е изчистил подробностите. Трябваше да изпере парите през някоя офшорка или поне да си отвори някое заведение и да завърти всичко през фиктивен оборот. Беше късно. Ако се върнеше в родината, можеше да го задържат още на летището. Когато трябваше, не бе помислил за това и няма как да е иначе – тогава ентусиазмът му беше толкова голям, че му пречеше да мисли трезво. Сега обаче ентусиазмът поутихна и здравият разум излезе наяве.

На следващата година най-ужасните му кошмари станаха реалност. Беше изправен пред съда. За да омилостиви съдията, той прибегна до услугите на млада адвокатка, която апелираше при произнасянето на съдебното решение да се имат предвид двете и магистратури (като посочваше бюста си) и изключително дългия и опит в наказателните дела (като посочва бедрото си). Съдията обаче беше от стара коза яре. Той бе на 80 лазарника и нито двете магистратури, нито дългият опит успяха да повлияят на стария член от закона с висящия параграф.

Така Иво попадна в затвора, където не беше чак толкова зле като изключим факта, че непрекъснато го изтезаваха по особено жесток начин, като му пускаха песни на Веселин Маринов. Иначе от 14 до 16 часа всеки ден му даваха почивка и тогава се траеше. Даже това време за него беше време на размишления върху нещата от живота. Основният извод, до който стигна, беше, че беше избрал парите като средство за постигане на мечтата си, а точно те му я отнеха.

 

За Стойне Василев

Казвам се Стойне Василев и съм ентусиаст и мечтател. Основател съм на най-популярния сайт за собствен бизнес и лични финанси в България - SmartMoney.bg. Вярвам, че знанието е най-голямото богатство и то трябва да се споделя, за да може повече хора да се възползват от него. Имам повече от 11 години опит на ръководни позиции във финансовата сфера в големи международни компании. Моята мисия в живота е да помагам на хората да постигат целите си и сами да определят бъдещето си като подобряват финансова си грамотност.

5 коментара

  1. Ха-ха! С удоволствие бих прочела цял роман в този стил. Владо, доста се забавлявах 🙂

    Тони, трябва да го зачислиш като съавтор в блога 🙂

  2. Владимир Узунов

    Благодаря 🙂

  3. Диана Цанкова

    Споделям мнението на Теодора.Страхотно чувство за хумор,Владимир!!!

  4. бг мафия

    историята е реална … познавам Груев … само не знаех че е свършил в затвора …. но беше ясно че няма да свърши добре още 2008-ма …. то в Бъклгария е пълно с пишман разбирачи на всякви теми еле па на финанси и иконмика …. всеки 2-ри палячо порчете 1-2 книжки или теории и вече си мисли че разбира forex , акции , икномика и тн … да ама не …. в честно казано още не съм видял добър финансист в България ….за икономист да не говорим …. за това сме и на тва дередже !

  5. В момента Груев е в пирамидата СЦИ.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *